КАКАПО
Едно време на един красив южен остров в Тихия океан се излюпили две папагалчета какапо. Когато поотраснали и започнали да си задават въпроси като: „Защо пилето на съседното дърво пее фалшиво?“ или „Защо мама ме кълве по главата, когато искам да изляза от гнездото?“ се случило нещо необичайно. Към острова се приближил голям кораб с платна сиви като дъждовни облаци. Папагалчетата попитали майка си какво идва откъм морето. Майка им обяснила , че приближаващото не е нещо важно, а за неважните неща информация могат да получат от баща си. С това отговорът се отложил с няколко дни, защото баща им не бил в настроение да отговаря на въпроси. Той бил лошо натъртен за пореден път след опит да полети от върха на едно дърво. Толкова го боляло, че не можел да се покатери до тях и пребивавал временно в един храст под семейното гнездо. Папагалите какапо не могат да летят, но имат силно самочувствие на птици. Могат да се катерят по дърветата с помощта на яките си човки и острите нокти на краката си. Мъжките папагали от време на време пробват дали няма да могат някак си случайно да полетят. Папагалчетата попитали майка си защо татко им скача от дърветата, пада и се удря. Майка им обяснила, че когато опитваш да направиш нещо, което не можеш, е доста вероятно някъде да те заболи. Върху кораба се движели двукраки шумни същества, които издавали звуци подобно на папагали лишени от музикална дарба. Един делфин , който идвал в близост до брега им бил разказал за човеци живеещи отвъд морето, които общували помежду си чрез звуци и нарисувани знаци. Когато се раждало човешко дете, те отказвали да общуват с него чрез мисли и го насилвали да общува само чрез звуци и картинки. Така всяко дете се принуждавало да се научи звуците и картинките, за да общува с родителите си. То пораствало по този начин и никога не питало защо хората се озвучавали взаимно вместо да общуват с мисли. Неизвестно защо хората смятали, че делфините също като тях общуват помежду си със звуци. Те записвали и изучавали звуците, които издават делфините за да плашат рибата. Опитвали с променлив успех да общуват с делфините чрез подобни звуци. Глупаво е да общуваш със звуци, когато можеш да го правиш с мисли. В спестеното време можеш да се любуваш на небето, да слушаш музиката на морето, да хапваш риба или да си играеш на татко и мама с някоя симпатична женска. Така смятал делфинът. Майката папагалка била съгласна с него. Папагалите също общували мислено както помежду си, така и с другите животни. Чудно им било как оцеляват същества като хората. Според делфина, хората се нуждаели от много време за да се разберат помежду си кой какво иска и какво не иска, кой какво може и какво не може и така животът им приключвал без да забележат света и красотата му. Бързото общуване води до високо качество на живот, от който хората доброволно се лишавали. От кораба потеглили към острова няколко лодки. Дошли на брега с нови звуци и миризми. Двукраки същества слезли на брега и запалили огън в близост до плодното дърво, на което било гнездото. Папагалите какапо при среща с нови и непознати неща изпитват чувство на добронамерено любопитство. Бащата на папагалчетата докуцукал до хората около огъня за да ги види и опознае. Опитал се да им каже, че огънят не е добра идея за острова и плодните дръвчета, но те не го разбрали. Хванали го, оскубали му перушината, опекли го на огъня и го изяли. После се обърнали към майка им, която стояла до гнездото и не смеела да мръдне от страх и казали да почака след малко щял да дойде и нейния ред. Стъмнило се, майка им изчакала врявата сред хората да утихне и едно по едно пренесла папагалчетата под друго дърво отдалечено навътре в гората. Казала им да се крият и да не вдигат шум. На другия ден майката тръгнала да търси паднали плодове и сладки коренчета за да ги нахрани. Едно малко момиченце от групата на хората забелязало майката, извикало другите големи хора и те я хванали. Папагалката им казала , че трябва да нахрани малките си, но момиченцето и останалите хора не я разбрали. Сложили я в торба, качили я в лодката и отплували към кораба. Така папагалчетата останали без родители и нямало вече кого да питат за нещата, които ги интересували. Делфинът бил добър събеседник, но скоро след като останали без родители, той се оплакал, че човешки кораби пуснали отрова, прогонили рибата около острова и той трябвало да потърси прехрана в по-чиста вода. Папагалчетата си казали, че трябва да се питат едно друго за нещата, които ги интересуват и така винаги ще има кой да отговаря на въпросите, които всяко от тях имало. Те били братче и сестриче. Обещали си никога да не казват не знам, когато едното питало другото за нещо. Хранели се с плодове от земята и никога не нарушавали обещанието си да отговарят на въпросите на другия. Всяко си имало техника, с която съставяло отговори и ги казвало на другото. Братчето си представяло въпроса оцветен в някой от любимите му цветове. Така за кратко всички цветове му станали любими. Когато сестричката му го питала примерно защо тревичките растат толкова бавно, братчето си преставяло въпроса като зелен, поглеждало към някоя зелена тревичка и мислено я питало защо расте толкова бавно. Обикновено тревичката му отговаряла. Рядко не казвала нищо. В случаите, когато някоя невъзпитана тревичка мълчала, братчето отговаряло с обратното нещо на това, което го питали. Защо расте бавно тревичката? Тревичката расте бързо, не бавно, но на нас така ни се струва, защото сме по-големи от нея. Когато нещо е голямо, то не разбира, че малкото нещо расте бързо. Когато сестричката питала защо кората на дърветата е грапава, братчето казвало, че кората не е грапава, а е гладка, защото ако техния познат делфинът реши да се качи на дървото той обезателно ще се хлъзне и ще падне на земята. Сестричето имало друга техника за измисляне на отговори на въпросите на братчето. Когато сестричето не знаело отговора, то поглеждало към слънцето, луната или звездите. Ако времето било облачно, гледало към най-силната светлина, която била около тях и отговаряло. Ако въпросът бил защо в морето има повече вода сутрин отколкото вечер, сестричето поглеждало към слънцето и отговаряло: „Защото слънцето иска така. Слънцето дава топлина и сила на всички животни, дървета и камъни, така че за него не е проблем да прибави или отнеме вода в морето.“ Ако братчето попита нещо в тъмна вечер, когато няма светлина отникъде, тогава сестричето пак намирало хитър начин да отговори. Ако въпросът бил примерно:Защо дърветата, които ни хранят с най-вкусните плодове на света цъфтят толкова рядко?“, то отговаряло по следния начин: „Защото тъмнината прави така, че да спира растежа на нещата. Тъмнината също е могъща, защото може да побеждава и слънцето и луната и звездите. Така папагалчетата братче и сестриче живеели година след година на острова. Те вече имали чувството, че са си задали и са си отговорили на всички възможни въпроси, когато в далечината отново се появил кораб. Бил като точка в синьото море и спомените им ги накарали да усетят миризмата на изгоряла плът и чувството на раздяла с някой, който много обичаш. Усетили мислите и чувствата си. Живеели на остров, където са се родили, където е техния дом, където живеели дърветата, с чиито плодове хранят. Можели да избягат само на другия край на острова, който се виждал от върховете на по-високите дървета. Папагалчетата чакали с тревога някой да им причини нова болка, но нямало накъде да бягат, нямало на кого да се оплачат, нямало и от кого да потърсят помощ. Били разбрали сами простата истина, че живота, който живеели е хубаво, но временно нещо. Дърветата, цветята и насекомите, с които те споделяли благата на острова, чувствали нещата по същия начин. Птиците се покачили на най-високото дърво и тревожно наблюдавали приближаващия се кораб. Корабът не бил същия като преди, но от това тревогата им не намаляла. По познатия начин две лодки доближили острова. Хора излезли от лодките и седнали на същото място, където преди горял огъня, на който бил опечен баща им. Внезапно тревогата в папагалчетата по чудо се сменила с нещо като топлина и обич, даже по-хубаво. Интересно чувство, което изпитали, когато чули гласа на майка си измежду неприятните гласове на хората. Възможно ли било това? От групата на хората се отделила жена, която държала в дясната си ръка птица, която напомняла на майка им. Жената, която приличала много на едно порастнало момиченце погалила птицата по гърба, целунала я по човката и я пуснала в началото на горичката. Точно до дървото, където било гнездото, първия дом на папагалчетата. Жената издала няколко хълцащи звука, но папагалчетата не и обърнали внимание, защото били заети да викат майка си. Тя отишла при тях. Било щастлива среща. Мама папагалка ги оставила да попощят перата и, дълго слушала какво се случило на острова, за какво си говорили децата и, какво били научили от делфина и други неща. След това тя им разказала за света на хората, но не дълго, светът на хората не бил много интересен. Толкова им било хубаво на тримата, че не усетили, кога хората се качили на лодките, стигнали до кораба, качили се на него и отплували в морето. Дали пък нямало да се върне в морето около острова и техния приятел делфинът? Делфините също били любознателни животни и биха се заитересували от премеждията на една похитена папагалка. Дали не било дошло времето хората да престанат да тровят и унищожават всичко живо около тях? Животът на острова продължил в неговия си ритъм с една важна промяна. Чувството, с което папагалчетата щели да посрещнат следващия кораб нямало да бъде тревожно. Щяло да бъде старото чувство на папагалите какапо на любопитство и добронамереност към всичко новодошло на красивия им остров.
ОПИТ
Живяло едно време в селце, разположено в полите на камениста планина в Иран едно момиченце на име Ая. За него се грижели баба му и дядо му в селска къща, построена преди много години, добре поддържана и чиста. Ако не била голямата снимка в скрина с чашите за гости Ая щяла отдавна да е забравила лицата на баща си и майка си. Те я оставили още като много малка и отишли да посетят много важни места за техния Бог, когото много обичали. Тези свети места били толкова много, толкова далеч и родителите и имали толкова много неща, за които да помолят техния Бог, че не успявали да се върнат в родното си място и да видят растящата им дъщеря. Бабата и дядото на Ая се грижели за нея с много обич и често и разказвали колко важна работа вършели родителите и за да може тя да расте здрава, красива и щастлива. На момиченцето му се искало усмихнатите хора от снимката да се приберат за малко в селцето да се помолят заедно с нея, поне за малко да ги види и ако трябва пак да заминат. Когато споделяло това с баба си, защото дядо и се сърдил на такива неразумни въпроси, баба и казвала, че родителите и са най-щастливите хора на света, защото няма по-голямо щастие от това да почиташ и да се прекланяш пред Бога и да му служиш предано. Тя също трябвало да е щастлива за тях. Ая не знаела какво е щастие и нямало с кого да разговаря за това, но за себе си била решила, че щастие е когато се прибираш в къщи след игра на сляпа баба с децата от селото, в къщата мирише на печени картофи и гласовете на мама и татко се чуват през отворения прозорец на кухнята. Момиченцето от Иран решило да отиде да види къде са майка му и баща му и какво правят. Но не знаело как да стигне до тях. Попитало вятъра, който люлеел дърветата и тревите и вдигал облаци прах по техния двор и тяхната улица.
– Мога ли да те помоля да ме отнесеш при мама и татко за да ги видя и да ме върнеш обратно.
– Помоли ме щом искаш!- отговорил вятъра.
– Моля те! – казало момиченцето.
– Мога да те отнеса до майка ти и баща ти, но не мога да те върна, защото аз си духам само в една посока. Има ветрове, които духат в различни посоки, помоли някой от тях.
– Можеш ли да ме запознаеш с някой от тези ветрове, който минава оттук.
– Не мога, защото оттук минавам само аз. – казал вятъра и продължил да духа.
След време момиченцето попитало дъжда:
– Мога ли да те помоля да ме отнесеш при мама и татко за да ги видя и да ме върнеш обратно.
– Мога да те отнеса при майка ти и баща ти само ако се разтвориш в някоя локва и да почакаш да се изпариш с останалите капки от мен и после като облак да стигнем до майка ти и баща ти и да паднем при тях като дъждовни капки.
– Не искам да се разтварям в локвата. – казало момиченцето.
– И да искаш да се разтвориш, аз не мога да ти обещая, че ще падна където са майка ти и баща ти. Това не го решавам аз. Отивам там, където ме повикат дърветата. Мога ли да съм сигурен, че дърветата при майка ти и баща ти ще ме повикат? Не мога, разбира се- казал дъждът и продължил да си вали.
След още време момиченцето попитало луната.
– Мога ли да те помоля да ме отнесеш при мама и татко за да ги видя и да ме върнеш обратно.
– Чувам молбата ти, но не те виждам добре и не зная дали ще те харесам или не. Не виждам добре и майка ти и баща ти и също не знам дали ще ги харесам . Не помагам на някой, когото не харесвам.
– Виж ме по-добре, може да ме харесаш- казало момиченцето.
– Не ми достига светлина, за да те видя. Не харесвам онова, ,което не виждам. Така съм сигурна, че няма да помогна на някой, когото не харесвам- казала Луната и се скрила зад един облак.
След този отговор, момиченцето решило да попита и Слънцето. Попитало го още на другата сутрин.
– Мога ли да те помоля да ме отнесеш при мама и татко за да ги видя и да ме върнеш обратно.
– Много малка ми изглеждаш като те гледам оттук- казало Слънцето- не ме интересува дали ще видиш майка си и баща си. Обаче, ако някой ме моли за помощ аз винаги му пращам светлина. Ето пращам и на теб, ако можеш да се разбереш със светлината, може и да се изпълни желанието ти.
Слънцето пратило към момиченцето един искрящ лъч светлина, който приличал на поток от малки искрящи слънца. Когато светлината дошла близо до момиченцето, то я попитало:
– Моля те да ме отнесеш при мама и татко за да ги видя и да ме върнеш обратно.
– Разбира се- казала светлината – това е определено моя работа. Ако някой поиска да стори нещо добро и ме помоли, аз му помагам да осъществи намерението си.
– Да тръгваме тогава- казало момиченцето.
– Да тръгваме- отговорила светлината, влязла в сърцето на момиченцето разширила се и обхванала цялото му тяло. После го повдигнала и веднага го пренесла до къщата, в която живеели майка му и баща му.
– Ще остана с теб за да можеш да поразгледаш навсякъде. Ако майка ти и баща ти едновременно те познаят и поискат да говорят с теб ще те оставя да живееш при тях.
– Съгласна съм, благодаря ти – казало момиченцето.
Майката и бащата били в една постройка, която служела за храм за молитви и заедно се молели на техния бог да им дарува висши благини. Момиченцето се показало като светлина на прозореца на храма и почти веднага майка му погледнала към него и го познала. Тя станала сред групата молещи се хора и понечила да тръгне към прозореца, където греела усмивката на дъщеря и. Но бащата, който бил потънал в дълбока молитва, усетил движението и, хванал я за ръката и я изгледал строго. Тя примирено отново коленичила и продължила молитвата. Когато молитвата свършила, майката сложила на главата си кърпа, която да скрива светлината от очите и. Двамата с бащата излязли навън, бащата вдигнал глава и първото нещо, което видял е искрящата усмивка на дъщеря си, която се отразявала в прозореца на молитвения храм. Той се просълзил от умиление и понечил да тръгне към момичето си за да го прегърне. Но майката, с очи скрити от светлината на света, държала здраво ръката му. Той се опитал да се отскубне с мъжката си сила, но околните хора, които се молели заедно с тях го видели , че иска да остави жена си, хванали го и го задържали. Върнали го на пътя, който вървял между вековни дървета, не позволяващи светлината да проникне през гъстите им корони. Момиченцето опитало да ги извика, викало със всичка сила, но те го чули толкова, колкото ние чуваме гласа на светлината. Така майката и бащата продължили да вървят в тълпата, а момиченцето гледало как се отдалечават по сенчестия път. Светлината го погалила по главичката и го върнала в къщата при баба му и при дядо му.
– Бабо, бях при мама и татко. Те ме видяха.
– Добре- казала баба му – отиди да си измиеш ръцете за закуска.
– Ще отида пак друг път, може би ще ме видят и ще си поговорим – казало момиченцето.
– Отиди дъще, може и да те видят – казала баба му и продължила да приготвя закуската.
ЮМА
В един град в северната част на Африка живеели израелци, араби и много други народи, някои от които се чувствали персийци, но не били персийци и други, които били персийци, но за нищо на света не искали да се наречат персийци. Животът там не бил лесен, защото самият град бил създаден, когато времето в този регион било умерено топло с чести дъждове и благоприятно за живота на много растителни и животински видове. С годините времето ставало все по-сухо и горещо, реките и изворите пресъхвали, растителността намалявала. Хората също намалявали, защото откак свят светува има хора, които не обичат да се борят с трудностите и когато животът им става все по-труден и могат да избягат, те бягат. Понякога отивали на места, където прехраната била по-лесна и оставали. Друг път попадали на места, където било даже по-трудно да живеят и да се прехранват и пак тръгвали да бягат. Тези хора най-често умирали по пътя. Прекарвали живота си в пътуване. Тогава не било известно, че пътуването е най-безполезния начин да прекараш подареното ти време за живот. Пътуващият човек е песъчинка, вдигната от вятъра в пустинята, която се носи из въздуха и не знае къде ще стине, кога ще стигне и защо ще стигне. Във вихъра на пътуването човекът се чувства ангажиран със самото пътуване, но на практика нищо значимо не може да създаде, нито да преживее. В онези години пътуването отнемало времето на човека да съзерцава земята и вселената, да обича и да бъде обичан, да дава и да получава грижи. Имало хора, които не пътували. Те искали да докажат на себе си и на близките си, че могат да се справят с трудностите и да осигуряват подслон и храна на мястото, където са се родили. Някои даже заплащали с живота си набезите на натрапници, нашественици или завоеватели, които били в голямо изобилие в онези времена. В града, за който разказваме отдавна били останали само хората, които били твърдо решени да живеят там, само там и на всяка цена там. Една сутрин, когато започнало да се развиделява, откъм търговската улица се разнесъл плач на дете. В утринната тишина на още неразсънилия се град се чувало отчетливо и все по-силно:
– Юма…, Юма-а….Юма-и, Юми-и-и….
Еврейските майки се сепнали, защото на техния език Има значело мама, било почти същото като Юма и те смятали, че детето е еврейче, викащо липсващата си майка. Арабските майки също се разтревожили, защото на техния език Уми значело мама, било почти същото като Юми и те не по-малко били сигурни, че детето е арабче, викащо изгубената си майка. Детският плач не преставал, детето продължавало да нарежда . Юма-а, Юми-и….! Мъже и жени излезли на търговската улица и установили, че плачът идва от една празна количка за зеленчуци, върху която седяло дете на около две години и плачело сърцераздирателно. По дрешките на детето не могло да се познае, дали е еврейче или арапче. Една от еврейските майки го взела в прегръдките си. Детето продължило да реве и да нарежда: Юма-а, Юми-и….! Най-жалостивата от арабските майки отишла до еврейската, отскубнала от нея детето, притиснала го до себе си и започнала и леко да го гали по главичката. Ревът продължил с още по-голяма сила. Еврейската майка се приближила към арабската майка за да вземе обратно детето, арабката се дръпнала и дала да се разбере, че няма да го пусне. Еврейката не се отказвала и хванала детето за ръчичките. И когато групата еврейски майки се наежила за разправа с групата арабски майки станало нещо странно – детето внезапно спряло да плаче. Даже започнало да се усмихва, държано отдолу от арабската майка и хванато за двете раменца от израелската майка. На търговската улица се възцарила тишина. За да демонстрира своето упорство арабската майка се завъртяла на едната страна и израелската майка пуснала ръцете на детето, за да не го нарани. Плачът незабавно се възродил с такава сила, че затреперили витрините на близките магазини. Израелската майка да смятала себе си за призвана да спасява деца в беда и се втурнала върху арабката с такъв устрем, че другата пуснала детето. Еврейката започнала да му говори, да му пее и да го гали, но то пищяло с по-голяма сила, даже започнало да извива телцето си назад, показвайки желанието си да го пуснат.
– Юма-а, Юми-и….!
Арабката инстинктивно го подпряла отзад за раменете за да му попречи да се изхлузи от прегръдката на израелската майка и да падне. Още щом го докоснала детето млъкнало и се успокоило. Двете жени се погледнали продължително в очите и се подпряли на сергията за зеленчуци без нито една от тях да изпуска детето. То поглеждало ту едната, ту другата със спокойствие и доверие. Евреите и арабите в този град не се обичали, но уважавали и пазели взаимно децата си. Мъжете на двете жени се приближили, защото настане ли някъде спокойствие, осигурено от разума на жените, обикновено се явяват един или повече мъже за да го нарушат. Евреинът започнал тихо да шушне на детето най-важната молитва от религията на техния народ и още след първите няколко думи детето започнало предупредително да хлипа. Евреинът замълчал. На свой ред арабинът напевно заредил най-важната молитва от неговата религия. Детето писнало мощно, арабинът замълчал и минало известно време докато плачът утихне. Събрали се първенците на двата народа да решат как да се постъпи с детето. Не се разбрали в каква религия да обучават детето, защото всяка от двете религии била най-важната и много хора от двата народа били умрели за да покажат, че точно тяхната религия е най-скъпоценната. Детето обаче плачело безотказно на всеки опит да бъде запознато с толкова могъщи и значими молитви. Някои от мъдрите първенци на двата народа предложили да занесат и да оставят детето в персийския квартал. Други не по- малко мъдри първенци възразили, че ако го намерят персийци, те вероятно нямало да разберат, че детето вика „мамо“. Ако не разберат, може да не намерят майка на детето и да се наложи, не дай боже, детето да расте без майка. Ако го намерят от племе, което не приема различни хора в състава си, нещата също биха се развили лошо за детето. Докато си говорили и се убеждавали взаимно мъдрите хора на двата народа забелязали някои необичайни неща, които се случвали пред очите им. Първото нещо било, че първенците на двата народа разговаряли помежду си. Дотогава това не се било случвало. Другото странно нещо било, че някои от мъдрите хора на единия народ били повече съгласни с мнението на част от мъдрите хора на другия народ, а не с мнението на сънародниците си. И третото, може би най-странното нещо било, че първенците и на двата народа били загрижени да спасят живота на детето, вместо да го унищожат, както било практикувано в миналото по отношение на деца от вражески народи. Тъй като едно малко дете трябва да бъде нахранено и успокоено и не може да чака мъдрите хора на който и да е народ, те приели временно решение, докато им хрумне нещо по-подходящо и окончателно. Двете семейства, арабското и еврейското живеели в съседни къщи, между които имало малко място. Решили да построят стая, към която да има по една врата откъм едната и откъм другата къща и да оставят там детето да бъде отглеждано от двете майки. За да не плаче решили да не му присъждат религия, но да го научат добре и на двата езика, за да може като порасне да прочете умните книги на двата народа и само да си избере. Договорили се да дадат на детето името Юма, защото това не било точната дума за майка нито на еврейски, нито на арабски език и нямало да стане случайно объркване. Направили стаята, сложили вътре креватче за детето, купили му играчки и то заживяло с обичта на две грижовни семейства. Веднъж събрали се, мъдрите хора на двата народа продължили да си говорят и решили, ако някой от единия народ обиди или нарани човек от другия народ да бъде пускан на всеослушание запис с плача на Юма. Така виновният щял да се засрами и да поправи поведението си. Поканили също на разговор мъдри хора от другите народи, живеещи в тази част на света. За съжаление тези, които не били персийци, но се смятали за персийци не отишли на срещата, защото мислили, че там ще отидат и персийци, които не се смятат за персийци. И да започне безкраен дебат кои всъщност са истински персийци. Онези, които били чисти персийци, но не се смятали за персийци също не отишли, защото си помислили, че някой може да ги попита защо се срамуват да се приемат за персийци. Така била пропусната възможността животът в градчето да стане по-добър. Решението за запис на детския плач не било изпълнено, защото детето Юма било доволно с двете си майки, двамата си бащи и многото си братя и сестри и никога повече не поискало да плаче.
УРОК
Имало едно време едни съединени щати, които били прекалили със съединяването си дотолкова, че нямало значение дали се намират в Азия, Африка, Южна Америка или някъде другаде. Там живеели хора, които искали още и още да се съединяват и приемали закони, които трябвало да улесняват все повече живота в тези все повече съединяващи се щати. Някои от тези закони предизвиквали такова голямо съединяване, че след него и да искали нямало да могат да се разединят. В законите се указвало, че планините, горите, животните, реките не са част от съединяването, то се отнасяло само за хората. На гущерите, врабчетата , дори на кучетата не било разрешено да се съединяват. Делфините не се споменавали в законите на тази държава, защото делфините като по-разумни същества от хората отдавна живеели щастливо в съединените морета и не търсели от хората мнение по въпроса за съединяването. Един от интересните закони в тази държава бил законът за имената на новородените деца. Първо родителите избирали предпочитано от тях име и едно число. След това специална група по именуване давала име на детето, което да е възможно най-различно от името, предложено от родителите и определяла число, различно от това, предложено от родителите. Така се избягвала възможността родителите и прародителите прекалено да се привържат към детето и да затруднят съединяването между гражданите на щатите. Ако примерно се родят близнаци и родителите им предложат имената Пламен и Боряна, комисията в никакъв случай не можела да именува децата Огнян и Връбка, а можело да ги нарече да кажем Сотир и Камена. За именуването на детето от комисията родителите заплащали такса . После родителите се задължавали всяка година да отиват при същата комисия и тя да определя ново име и ново число за детето срещу нова държавна такса. Така детето докато порастне получавало толкова имена и числа, че у него липсвала привързаност към имена и числа. Така можело да се съединява по-лесно с околните. Държавата получавала устойчиви приходи, с които издържала онези свои граждани, които не умеели или не искали да правят нещо полезно за другите. В тази страна било доказано, че когато думите и числата нямат голямо значение животът на хората се подобрявал, защото се виждало съвсем ясно кой какво върши. Имало друг интересен закон, който забранявал употребата прилагателни имена за хора. Те не можели да казват за себе си или за друг човек добър, лош, богат, беден, красив, грозен. Човек можело да се определя само с нещо, което е направил или не е направил. Ако някой си позволявал да използва в разговор или писмено прилагателно име за да определи друг човек го изпращали веднага в затвора. За първо нарушение, един месец в затвора, за второ нарушение, половин година в затвора, за трето- една година в затвора. Били безмилостни към нарушителите на закона. В затвора всички осъдени били задължавани да гледат по цял ден телевизия. Голяма част от затворниците, коиго излизали на свобода след изтичане на присъдата им толкова оглупявали, че не ставали за никаква работа, освен за копаене на дупки в земята с дълбочина един метър за засаждане на фиданки. Затъпяването от телевизията било толкова голямо, че повечето от осъдените не съумявали даже да поставят дръвчетата в дупките, да ги затъпчат с пръст и да ги полеят. Само можели да изкопаят дупките и нищо повече. Повечето граждани на страната осъзнавали колко лошо е да се използват прилагателни имена за хора и малко от тях били принуждавани да лежат в затвора, да гледат телевизия и да оглупяват. В други страни с други национални особености може би цялата земя щеше да бъде надупчена и би имало недостиг на фиданки за засаждане. Най-странният закон, който имало в особената държава, за която разказваме забранявал на децата да мечтаят преди да навършат осемнадесет години. Техните учени били анализирали най-новата история на човечеството и били доказали почти неопровержимо, че всички мечти на децата до осемнадесет години се сбъдват. Неизвестко защо и как, но пожелаело ли си нещо дете до осемнадесет годишна възраст, то се сбъдвало. Но не се знаело с точност кога ще се сбъдне мечтата на детето и затова нямало как да се планира бъдещето. В тази забавна страна много хора се препитавали с планиране и предвиждане на бъдещето. Възрастните там смятали, че бъдещето съществува.Никой от тях не забелязвал, че бъдещето никога не е идвало, не идва и няма как да дойде. Че има само настояще знаели само децата. След като децата ставали на осемнадесет години започвали да мислят за бъдещето като останалите възрастни и по естествен начин мечтите им не можели да се сбъдват. Сбъдвали се само мечтите за настоящето, тоест мечтите на непорасналите деца. За да бъдат нещата под контрол била приета забрана за всички деца да мечтаят. Възрастните в тази страна вярвали, че са изключително хитроумни. Те знаели, че когато забраняваш нещо на едно дете, то най-често прави точно обратното. Децата от своя страна нямали никакво намерение да спазват забраната, но тъй като непрекъснато слушали от големите колко строго е забранено мечтането, мечтаели само за хубави и радостни случки и събития с тях и с родителите им. Казвали си: „ Ако рискуваме да правим забранени неща, поне да ни е хубаво.“ По този начин животът в страната ставал все по-щастлив и рядко се случвало нещо лошо. В държавата имало голямо езеро, в което хората се разхлаждали и плували през лятото, от което пиели вода и поливали градините си, където ловили риба за прехрана и се возили с лодки за удоволствие. От единия до другия край на това езеро плувал голям кораб, който превозвал боклуци и отровни вещества. Това правел от много години. Разтоварвал боклуците и отровите, натоварвал други боклуци и отрови и ги превозвал в обратната посока. Никой досега не бил питал защо е необходимо да се превозват боклуци между двата бряга на езерото. Казвало се, че е важна държавна работа и хората не питали повече. Един ден обаче се случила беда. Един ден силен вятър вдигнал високи вълни в езерото, част от натоварените боклуци и отрови се плъзнали от единия към другия борд , корабът изгубил равновесие наклонил се и потънал. Боклуците и отровите се разнесли навсякъде по езерото. Отровила се рибата, отровили се растенията около езерото, отровили се и животните, живеещи в горите около езерото, защото яли от отровената риба. Изсъхнали градините на хората, защото не можели да поливат с отровена вода. Купували скъпо чиста вода за миене и пиене. Никой не искал да влезе за разходка с лодка в езерото сред лошата миризма и плуващите боклуци. Тъй като вятърът нямал намерение да поема отговорност за нещастието, възрастните приели , че виновен за злополуката е този, който не е завързал добре боклуците от двете страни на кораба. Човекът казал, че съжалява и повече няма да прави така. След това възрастните започнали да питат децата си дали някое от тях не е нарушило забраната за мечтаене не е поискало да се случи нещо лошо на езерото. Децата казали, ако мечтаят, което те не правят, защото е забранено, те не биха мечтали да дойде каквато и да е беда. Разпитвали ги едно по-едно , после заедно, децата не се признавали за виновни. Възрастните тогава ги попитали ако случайно без да искат са мечтали нещо преди злополуката какво е то. Оказало се, че децата не си спомнят за какво са мечтали, защото всичко около тях било хубаво, родителите им и приятелите им били щастливи и се отнасяли с тях добре. Не се намерило нито едно дете, което да е мечтаело за нещо в деня на трагедията. Когато видели, че не могат да обвинят децата за случилото се и очевидно покаялия се човек, отговарящ за укрепването на товара на кораба, възрастните най- после се запитали защо е важна държавна работа да се превозват боклуци и отрови през езерото. Оказало се, че не се намерил нито един , който да отговори защо е важно за държавата да се местят боклуците и отровите от единия до другия край на езерото. И започнали да се тюхкат и възрастните граждани от прекрасната допреди катастрофата страна на съединени хора. Хванали се дружно да почистват боклуците и да пречистват и намаляват отровите във водата, но за да оживее езерото трябвало да чакат дълго. През тези дни, месеци и години, докато чистили, те си повтаряли за да запомнят, че ако дори един ден децата не мечтаят и възрастните не питат защо се случват нещата край тях може всички да тежко да пострадат и намирането на виновник няма да помогне, когато бедата вече е дошла.
ПРИКАЗКА ЗА ЕДНОДНЕВКАТА
Имало едно време едно братче и едно сестриче, които много обичали да им четат приказки преди да заспят. Повечето деца обичат, но това братче и това сестриче искали всяка вечер да чуват нова приказка и така малко по малко родителите им прочели почти всички написани приказки на света. Майката била много уморена, защото трябвало да ходи и да работи за да получава пари за живота на семейството. Бащата не бил уморен, защото семейството живеело в държава, която с всички сили и средства се стремяла да попречи на бащите на семейства да работят да получават средства за издръжка на децата си. Ако някой баща случайно си намирал работа, държавата отделяла допълнителни средства и служители, които отивали на място и полагали всички усилия да спрат работата на бащата. Ако не могли да спрат работата, уговаряли да бъде преустановено заплащането за работата на този баща и без заплащане скоро той сам решавал да спре да работи. Държавата не пречела на майките да работят, защото докато работели, майките не можели да обръщат внимание и да се грижат за децата си. Децата растяли в несигурност, страдали и боледували. Това било добре дошло за държавата, защото всички се нуждаели от скъпи лекарства, които били основата на търговския разцвет и развитието на националната икономика. Държавата можела да бъда спокойна, че проблемите на семействата с работеща майка са достатъчни и не създавала други трудности на такива семейства. В семейството, за което разказваме, бащата бил уволнен от работа за пореден път. Той имал време и четял приказки на децата. Един ден се оказало, че всички книжки с приказки са вече прочетени. Бащата опитал да повтори приказка от най-първите книжки, като се надявал вече да са я забравили, но бил разкрит още на третото изречение. Братчето и сестричето вдигнали такъв вой, че той се почувствал като касапин на вегетариански празник. Бащата се принудил да въздъхне, да завие заспалата на дивана уморена майка, да се върне при децата си и да започне да им разказва поредната принудително измислена от него приказка
Приказка за еднодневката
Излюпила се един ден малка еднодневка, заедно с още хиляди малки еднодневки на един от клоните на едно дърво в подножието на връх Дамаванд в планината Алборц в Иран. Малката еднодневка усетила живота в себе си, усещала присъствието на стотиците и братя и сестри наоколо. Тя събрала сили, излетяла и кацнала на листо на върха на дървото. Оттам се виждала прекрасна картина към заснежения калпак на връх Дамаванд, също и към стръмните подстъпи към него, поляни, гори и сипеи. Виждала се и плъзгащата се към хоризонта равнина, която разтваряла всички познати цветове и звуци в себе си и всяка следваща секунда изобретявала нови. Еднодневката разбрала колко е умно да долетиш до място, откъдето се вижда света. Винаги е добре да виждаш накъде можеш да тръгнеш. Еднодневката се поколебала дали да отлети към няколко дървета които растели на поляните преди белите части на върха. Изглеждали далече и еднодневката решила да почака малко преди да тръгне. Скоро тътен известил откъсването на част от снежната покривка на върха, която се плъзнала надолу по склона. Стигнала дърветата, които били целта на еднодневката и преминала през тях. Те се скрили в бяла вихрушка, която когато се успокоила се превърнала в бяло хълмче. Пейзажът се успокоил само че дърветата вече не са виждали. Еднодневката разбрала важно нещо за живота – преди да тръгнеш е добре да почакаш и да наблюдаваш дали нещо няма да ти подскаже да не тръгваш. Междувременно на листата около нея накацали други еднодневки. Нашата еднодневка усетила необходимост да си потърси другарче. Може би другарчето и в живота я чакало на някое от дърветата от другата страна на поляната. Решила да тръгне да провери напряко през поляната, но решила да почака малко дали няма нещо да се случи. Почакала, някои от еднодневките от съседните листа излетели по посока на дърветата в другата част на поляната. Изведнъж се появило ято врабчета, които с радостно цвърчене похапвали във въздуха хвърчащите насекоми. Тромавите летци-еднодневки нямали никакъв шанс да се измъкнат от прекрасно маневриращите във въздуха гладници. Еднодневката получила трети ценен урок, че неприятности могат да дойдат дори когато си поел по най-прекия път за някъде. Тя започнала да прехвърча на кратки разстояния, от клонче на клонче от листо на листо на близки дървета и така са се придвижвала към мястото където трябвало да я очаква нейния партньор. Една друга еднодневка я следвала по петите и правила същото като нея, защото не обичала да мисли, а когато не обичаш да мислиш ти повтаряш действията на някой друг. Нашата еднодневка казвала: „Хвърча си и си търся мъжка еднодневка!“ Другата също казвала: „И аз си хвърча и си търся мъжка еднодневка!“ Нашата казвала: „Аз ще си почина малко!“ Другата също казвала: „Аз също ще си почина малко! “ Така двете кацнали на едно листо, където се припичала една много подходящя мъжка еднодневка. Нашата еднодневка казала: „Намерих си другарче!“ Другата еднодневка също казала: „И аз си намерих другарче!“ И двете кацнали от двете страни на мъжката еднодневка. Нашата еднодневка си помислила, че харесва мъжкото насекомо, но все пак е първото, което среща, дали пък няма да намери нещо по-добро. И отишла да провери как стоят нещата на съседното листо. Следващата я еднодневка получила мъжкия само за себе си. Двете насекоми започнали да се ухажват на огряното от слънце листо. Нашата еднодневка виждала щастието им, прехвърчала все по-далече и по-далече, докато ги загубила от поглед. Започнала да осъзнава четвъртия си урок в краткия си живот, че ако си намерил нещо, което ти трябва е добре да го вземеш, а не да продължиш да чакаш бог знае какво. От яд еднодневката за малко щяла да се удави в капка вода, задържала се на едно сенчесто листо. Новият урок светнал: „Не се ядосвай никога, защото може да се удавиш в капка вода.“
Бащата замълчал по-продължително.
-Какво ще стане сега? Искам нашата еднодневка да се върне и да бъде щастлива с мъжката еднодневка и да изгони другата женска еднодневка – казало сестричето.
-И аз искам да стане така- казало и братчето.
-Искате, но вече станало късно, нашата еднодневка не можела да намери пътя обратно, а и да го намери, семейството вече си живеело щастливо на друго листо. Няма щастливо семейство, което би се заинтересувало от амбициите и съжаленията на разни еднодневки.
И така от клонче на клонче, от листо на листо нашата еднодневка стигнала до дърветата от другата страна на поляната. Вече било късен следобед, гледката предлагала божествени цветове, нашата еднодневка кацнала на поредното листо на самия връх на най-високото дърво и … Там стояла на припек най-прекрасната мъжка еднодневка в целия свят. Нашата хвръкнала бързо при него, изпърхала дружелюбно с крилца, мъжкият отговорил със същото. Преизпълнена с въление тя започнала да обикаля около любимия си и да го подканва към брачен танц, но той изглеждал все по обезсилен и вял. Слънцето почти се скривало зад западния хоризонт. Еднодневката с горчивина разбрала поредния си и последен урок- Не можеш да преживееш нещо, което желаеш, без да се съобразиш с времето, което ти е дадено. И преди да заспи вечен сън помилвана от последния слънчев лъч тя си помислила, че животът винаги ще бъде прекрасен, защото ти показва красиви гледки и те учи на полезни неща.
-Не я искаме тази приказка- казало братчето, а сестричето допълнило:
-Тази приказка не я харесваме и искаме друга приказка.
-И еднодневката е искала приказката да е друга, но приказката се създава от постъпките на героите в нея. Който не му харесва, ще си измисли и ще си направи по-хубава. Лека нощ безценни мои- казал бащата и на излизане от стаята загасил лампата.
ЧУДНАТА ВОДА
Светът е пълен със страшни неща. Не само аз се плаша. Плашат се и животните. Значи имат мисли. Защо агнето блее, когато го вземат от стадото за да го заколят? Малко е, не би могло да има лоши спомени. Ами ако не го заколят, а само го погалят и му се порадват. Но то си блее, защото е решило, че ще го заколят. И в повечето случаи се оказва, че правилно е решило. Как става това, може би то вижда бъдещето?“
Подобни мисли минавали през главата на едно момиченце, което живеело в малко село в Иран. Момиченцето се страхувало от много неща. Страхувало се от баба си и дядо си, защото те могат да му сложат отровна храна. Страхувало се от баща си, защото баща му можел да го вдигне във въздуха и да го пусне в дълбокия кладенец в задния двор на къщата. Страхувало се майка му да не го изостави и да си намери някое по-добро и по-красиво дете. Страхувало се, че насекомите, които виждало в градината могат през нощта да порастнат и да го навестят в леглото му докато спи. Страхувало се, че децата от съседните къщи ще му се присмиват,защото не може да тича толкова бързо, колкото тях. А всъщност момиченцето можело да тича бързо, колкото децата, но се страхувало, че може да падне и да си ожули ръцете и краката. При ожулването се стига и до кървене, а момиченцето много се страхувало, когато виждало да тече кръв от него. Без съмнение, кръвта изглеждала страшна. Когато се разболяло и го завели в болница, момиченцето преценило, че въпреки чистите стаи и усмихнати хора облечени в светли дрехи, там е страшно. Всички хора там са страшни. Лошо ти е, боли те, а някой ти се усмихва. Значи има заговор срещу теб. През деня на светло имало някои страшни неща, но вечерта, с дебнеща отвсякъде тъмнина,ставало истински страшно. Колкото и да ти говорят, че тъмното не е страшно, защото е обратното на светлото.
Малко след рождения си ден, когато момиченцето вече успявало надигнато на пръсти да си огледа лицето на голямото огледало във входното антре, то излязло навън да си поиграе с другите деца от махалата. Играта била весела, играли на гоненица, на дама, на въже и на ластик, после на с топка, после седнали под едно старо дърво и решили да си разказват страшни истории. Трябвало всеки да си измисли страшната история. Тогава на децата в Иран не разрешавали да гледат по телевизора или компютъра страшни истории, в детските книжки и електронни игри нямало нито една страшна история и децата трябвало да се потрудят за да научат някоя. Момиченцето чуло от другите деца истории за призраци, големи нощни великани с кървави зъби, кръвопийци, дебнещи през нощта в тоалетните, птици, които изкълвават очи, змии, нощни удушители, хлебарки, които влизат през ушите до сърцето и мозъка на хората и го изяждат. Когато дошъл ред на момиченцето да разкаже страшна история в главата му изплували всички страхове, но нито един от тях не изглеждал интересен за разказване. Момиченцето се прибрало в къщи без да разкаже нищо. На другата сутрин не излязло, за да не му се подиграват децата. Заиграло се между храстите с рози в градината и се опитвало със затворени очи според силата на миризмата да определи разстоянието от носа му до розовия цвят, първо с червените, после с белите, после жълтите и розовите рози. В далечината се чуло звънче, което не приличало на звънците на кравите и козите. Звукът бил по-чист и мелодичен. Показало глава от оградата и видяло, че по улицата да се приближава колело тип тандем. С колелото приближавали двама мъже в сирийско национално облекло, тютюнево жълто на цвят, с бели панталони и бели хатти с кантове в същия цвят като дрехите им. Непознатите спрели до оградата, поздравили и поискали вода. Момиченцето им казало, че му е забранено да говори с непознати. Един от мъжете отговорил, че уважава забраната и няма да говорят с нея, но може да им даде вода, без да говори с тях, те биха почакали, защото са жадни. Момиченцето нямало такава забрана, затова напълнило с кладенчова вода една кана с дълга чучурка, която използвал дядо и за поливане на разсадите и понякога на главата си за разхлада. Мъжете утолили жаждата си, върнали каната и се приготвили за път. Момиченцето им помахало за довиждане. Единият от мъжете казал, че от благодарност за чудесната вода той ще повери на момиченцето една тайна за постигане на желания. Непознатият казал, че всяко нещо, което тя вижда и не и харесва може да си го представи като нещо, което харесва. Правилото е каквото искаш харесваш, каквото искаш – не харесваш, но винаги преди да избереш си представяй, че предметът притежава и обратното качество, на това което ти се вижда или ти се струва. Първо си помисляш за нещо обратното на това, което ти се струва, че то представлява. После избираш кое от двете да харесваш и дали и колко да харесваш. Например ако видиш голям камък на пътя първо си представяш, че това освен голям може да бъде и един много малък камък, сравнен например със скалата над къщата. Тогава решаваш как ще ти хареса да приемеш камъка, като голям или като малък. Не вземаш решение докато не си представиш всяко нещо като неговата противоположност. Или друг пример, когато някой ти каже нещо, за което твърди, че е чиста истина, веднага да си представи, че това нещо е най-голямата неистина или измама. Имайки две представи за всичко видяно или казано човек следва да избере онази, която му допада повече. Всичко в живота на човека има способността да се покаже като обратното на онова, което всъщност е и не можеш да си сигурен, кога го прави. Малко след казаното чудесния звук на звънчето, вързано на тандема на двамата сирийци вече заглъхвал в далечината.
Момиченцето запомнило думите на непознатите. Само да си представяш нещо, без да го правиш, се сторил напълно приемлив риск за малката дама. В градината имало десетки разноцветни храсти с рози. Момиченцето си помислило, че когато играе се страхува да премине между розите, защото те са бодливи и могат да го одраскат или да му скъсат рокличката. Решило да си помисли обратното, че розите не са бодливи, красиви и ароматни са, няма да му навредят и може да премине на зиг-заг на един крак между всички рози без да се набоде. Когато си помислило това, следващата мисъл му била, че ако може да избира, то предпочита розите да не са бодливи и да не могат да му навредят. Казало си мечка страх- мене не и тръгнало на куц крак между тях. Минавало от храст на храст, няколко пъти залитнало, но накрая преминало между всичките. Чувството било страхотно. От роклята и стърчало едва забележим конец, който момиченцето прибрало навътре и не си личало нищо. На коляното си забелязало червена чертичка от одраскване, която облизало и толкова. Останало хубавото чувство, че успешно преминало трудно изпитание, което се оказало не страшно. В този момент се чул гръмкия глас на дядо и. Момиченцето се бояло, когато той се сърдел и се появявал суров поглед над буйната му брада. Решило да опита съвета на непознатия с дядо си, помислило си, че дядо му не е най-страшния и намусен мъж, когото е виждало, а е най-благия и усмихнат мъж на света. Влязло в къщи, тръгнало към дядо си, който бил по-намусен и сърдит от обикновено, но момиченцето продължавало да си мисли че дядо му е усмихнат и само се прави на сърдит. Приближило до намусения си дядо усмихнало се и го прегърнало. Дядо му изведнъж се преобразил, усмивка дошла на лицето му, влязла в очите му. Ръцете му станали най-нежните в света и я прегърнали. Момиченцето се почувствало толкова добре, колкото при изпитанието с розите, дори малко повече. Пуснало дядо си погледнало онемялата си от учудване баба, която накуцвала откакто момиченцето имало спомени за нея. То решило да си помисли, че баба му вече не куца, ходи не прегърбена, а изправена. Помислило си и веднага забелязало, как лицето на баба му просветнало. Тя се изправила, махнала фереджето си от главата, приближила се до дядо му без да накуцва, прегърнала го и му прошепнала:
-Ето такъв бих искала да те запомня.
Съветът на непознатия имал видими последствия. Започнали експерименти с всичко около нея- родители, небе, къща, животни, предмети, слънце, звезди – първо всяко нещо получавало обратна характеристика, после избираш по-доброто според теб. Близкото ставало далечно и обратно, голямото- малко и обратно, красивото – грозно и обратно, тежкото – леко и обратно и така до безкрай. Колкото и да е чудно, всеки предмет, човек, животно, близък или далечен обект приемайки обратна характеристика не преставал да изглежда и да стои нормално в естествената си среда.
Момиченцето разбрало, че всичко съдържа в себе си своята противоположност и е въпрос на избор да приемеш кое какво е. Когато се убедило в силата на обратното мислене, момиченцето си представило, че всички нейни страхове, от хора, от тъмнината, от кладенеца, от насекомите, всичко това се е превърнало в неща, които тя харесва и обича. И животът и се променил като с магическа пръчка. Момиченцето отишло при децата от махалата тях точно по времето, когато си разказвали най-страшните истории. То им разказало история за дете, което се прибирало по улицата към къщата си, един облак закрил слънцето и…. и по пътя оградите на къщите започнали да се накланят към детето, цветята и тревичките станали отровни и се мъчили да достигнат до голите му крачета, зад всеки ъгъл се криело невидимо черно куче, което искало да нахапе всичко живо до кръв, бръмченето на мухите станало толкова силно, че хората и животните оглушели и не можели да разменят предупредителни сигнали за опасност помежду си. Историята на момиченцето ставала все по страшна, но му ставало все по-лесно и приятно да я разказва. Накрая децата признали, че това е най- страшната история, които били чували.
Така двамата сирийци се отблагодарили за вкусната вода, която получили от малката си благодетелка. И животът започнал да се преобразява съгласно желанията на малкото момиченце от Иран с добро и отзивчиво сърце.
ПРИЗВАНИЕ
Имало едно време един щастлив човек. Имал работа, която сам си бил измислил. Работата му била да подарява диаманти на малки момиченца. Човекът нямал рудник за диаманти. Нямал пари да купи и половин диамант. Приемал работата си сериозно. Винаги, когато решавал да подари диамант, диамантът се появявал някъде около него самия. Той го поставял някъде около момиченцето и то си го намирало само. Опитвал неведнъж да задържи за себе си диамант, определен за някое момиченце, но в тези случаи по мистериозен начин диамантът изчезвал. Опитвал и да поръча диамант за малко момиченце, а после да го подари на някое порастнало. Диамантът веднага изчезвал, все едно се разтапял във въздуха. Как и защо ставало това човекът не могъл да си обясни. Знаел, че диамантите са най-здравите камъни на Земята. Какво ставало с малките момиченца, които получавали диамантите, човекът нямал време да научи. Той можел да дава само по един диамант на всяко момиченце. Човекът бил с добро сърце и няколко пъти бил опитвал да даде на някое много симпатично момиченце два диаманта, но при такъв случай единият диамант задължително се стопявал във въздуха. Повечето момиченца се радвали на диамантите, но имало и такива, които ги вземали с безразличие и ги зарязвали в някоя стара дреха или чекмедже и съвсем забравяли за тях. В този случай самите диаманти се разтваряли, дали във въздуха, в дрехата или в чекмеджето не е ясно, но изчезвали. Имало момиченца, на които приятелките им били получили диаманта си, а самите те – още не. Тези момиченца се вълнували дали пък няма да ги пропуснат с диаманта и непрекъснато се оглеждали в очакване. Част от тях получавали по-красив диамант от подарените на приятелките им, понякога не. Някои казвали на родителите си, че са намерили скъпоценен камък. Нямало такива родители, които да не се измъчват от съмнения и подозрения научавайки, че момиченцето им е намерило диамант. Но в крайна сметка повечето от тях се усмихвали и казвали, че скъпоценният камък е превъзходен. После продължавали с тяхната родителска работа, която изглеждала на децата им поне толкова важна, колкото работата на бездомните кучета, които тичали из улиците и градинките целеустремено и с много ангажиран вид. При подаряването на диамантите най- много време отнемало обмислянето по какъв начин да бъде оставен диаманта до момиченцето, така че то да го види и да го намери само. В повечето случаи човекът, подаряващ диамант се скривал, тъй като децата знаели, че не бива да взимат каквото и да е от непознати хора. Имало момиченца, които виждали диаманта до себе си, даже го докосвали, но не го взимали. Човекът трябвало да причаква момиченцето на различни подходящи места и отново и отново да слага диаманта, докато детето реши да го вземе, ако изобщо някога реши. При десет несполучливи опита да подари диаманта, човекът се отказвал и минавал на следващото дете, защото има деца, които не искат да притежават диаманти. Когато пораствали, те били по-спокойни, защото нямали нищо, което можели да им откраднат. При тях като правило се появявали други красиви неща, на които да се радват. Човекът, подаряващ диаманти обичал професията си, защото тези които получавали диамантите били щастливи, че ги притежават, а тези които не ги искали също били щастливи, че не ги притежават. Той виждал полза от своята работа дори когато подаръкът му бивал отхвърлян. Човекът, който подарявал диаманти си казвал, какво пък толкова, че не мога да продам диамант и да получа много пари, аз всеки ден от живота си виждам различен красив диамант. Има хора с много пари, които купуват диаманти и првавят същото като мен – радват им се. Само че диамантите, които аз съм държал в ръка са много повече от тези, които може да си купи и най- богатия човек. Няма друга толкова хубава работа- си казвал човекът. Преди да си я измисли, той бил наблюдавал живота. Виждал как играят очите на малките деца в търсене на нещо ценно. Когато намирали ценност децата я вземали и започвали да и се радват. Имало обаче разлика между момиченцата и момченцата. Ако момченце намери нещо, което да го радва и наблизо има момиченце, което си няма нещо, което да го радва, момченцето дава на момиченцето находката си. При момиченцата обаче не ставало така. Момиченцето стискало ценната си вещ с намерение да и се радва само. Така човекът,който подарява диаманти преценил, че не е необходимо да се подаряват диаманти на момченца, а само на момиченца. Без съмнение всяко момченце щяло да си подари диаманта на някое момиченце и така можло да се окаже, че някои момиченца ще имат по няколко диаманта, а други- нито един. Въпреки усилията на подаряващият диаманти човек пак се появявали от време на време момиченца, които имали по няколко диаманта, но за това излишество, човекът не бил виновен, защото диамантите попадали в момиченцата по пътища, независещи от него самия. При мъжете се срещал тук- там по някой диамант, но това било по-скоро изключение, потвърждаващо правилото, че диамант при мъж не се задържа. Ако е мъж.
Един ден щастливият човек, който подарявал диаманти срещнал друг човек, който също изглеждал не по-малко щастлив от него. И двамата се оказали на една пейка в близост до детска площадка между няколко жилищни блока. Единият бил поставил диамант близо до люлката, където след малко едно момиченце трябвало да дойде да се полюлее и да го намери. Другият чакал една много възрастна жена, която живеела съвсем сама, защото единственият и син бил заминал отдавна в чужбина по времето, когато могъщите демони на злото и на човешката глупост влезли в съглашение да прогонят и унищожат племето българско в границите на българската държава, по възможност и извън тях. Другият щастлив човек се препитавал от кражби на пари от стари и безпомощни хора, каквито имало в изобилие във времето, когато цялата власт и национално богатство на българите били в ръцете на злото и глупостта. В конкретния случай човекът бил проучил поредната си жертва- възрастна жена. Тя отдавна не била получавала вести от сина си, който от време на време пращал неголеми суми пари на самотната си майка. Обадил и се по телефона, че нейният син е тръгнал да се прибира, за да я види и е катастрофирал малко преди да стигне до държавната граница. Бил в безпомощно състояние в болница и се нуждаел от спешно от кръвопреливане скъпи лекарства за да бъде спасен живота му. Старицата повярвала на безочливата лъжа. Казала, че ще изтегли всичките си пари, които е пратил сина и. Те не били харчени, защото тя се нуждаела от вниманието и любовта на сина си, не от неговите пари. Сега другият щастлив човек очаквал старицата да му донесе всичките си спестявания и да приключи успешно с поредната си измама. Почти едновременно дошло момиченцето, което трябвало да си намери диаманта и изплашената за сина си старица. Детето се качило на люлката и започнало да се люлее, а възрастната жена се приближила до мъжете, седнали на пейката.
-Вие ли сте от болницата? Познах ви по зелената шапка. Ето- тя подала запечатан плик- това е всичко, което имам, помогнете на детето ми.
-Разбира се, госпожа, веднага тръгвам да купя лекарствата, очаквайте го скоро да се прибере при вас жив и здрав- убедително казал мъжа, тържествуващ след успешната измама.
Изнудвачът пъргаво се отдалечил, а старицата тръгнала да се прибира покрай детската люлка. Забелязала диаманта до люлката, навела се и го взела. Разгледала го хубаво, подала го на люлеещото се момиченце, усмихнала му се и се отдалечила.
Човекът, подаряващ диаманти в този момент нямал нищо против старата жена да задържи камъка за себе си, но тя видимо нямала нужда от скъпоценности. Никой, освен сина и не можел да и подари синовно внимание. В тази история най-голямата порция щастие получи стараха жена, защото си мислеше, че помага на сина си и зарадва с нещо красиво едно малко дете. Детето също изживя радост от искрящото камъче. Всичко друго бе обикновено ежедневие, което от гледна точка на Вселената може да бъде описано така: В този ден Доброто и Злото поседяха заедно на една пейка.
МАЛКОТО БОЖЕСТВО
Имало едно време в Иран едно дете, което след като навършило три годишна възраст започнало да вдишва цялата Вселена в малките си дробчета и после да я издиша обратно в пространството. Не могло да се каже момиче или момче било детето. Затова били виновни родителите му, които го обличали лошо. Такива родители се срещат не само в Иран, но и навсякъде по света. Облечено в безвкусни и безцветни дрехи детето вдишвало и издишвало Вселената без да изпитва възторжени чувства, нито някакви угризения. Много от хората не усещали кога ги вдишват и кога ги издишват. Същите тези хора също не усещали, че ги манипулират, заблуждават, разболяват и ограбват. Друга част от хората усещали как детето ги вдишва, отивали в белите му дробчета , откъдето чували отчетливо тупкането на младото му сърчице и започвали да се притесняват какво би станало ако детето спре да диша и те останат вътре. Когато детето ги издишвало обратно и всичко и всички си отивали по първоначалните места в притеснително очакване кога и дали ще бъдат вдишани пак. Това се повтаряло отново и отново. Установен бил нов вселенски ред, съобразен с диханието на малкото земно дете. Някои хора, които умеели да разговарят с мисли го попитали как успява да вдишва и да издишва Вселената. То отговорило, че просто си представя как вдишва цялата Вселена и после я издишва. Понякога си представяло, че вдишва половината или три-четвърти от Вселената, но тогава усещало, че не му стига въздуха. Фирми за високи технологии изпратили спътник наблюдател на Луната. Но в момента, когато приборите постигали необходимата настройка да записват данни, детето ги вдишвало заедно с Луната и останалата Вселена. Настройките се разбърквали и така не могло да се осъществи постоянно наблюдение на процеса. Част от вдишваните хора биха изтребили безогледно всичко за да си открият път към притежание на повече и повече земя, вещи, пари, души или всичко накуп. Тази група, включваща най-силните държави и корпорации в света започнала да организира и провежда семинари и конференции. Там се обсъждало се дали всички не живеят два пъти по-малко при това невидимо вдишване и издишване, както и какъв живот е това, да стоиш примирено вдишан в дробчетата на дете. Някои изследователи утвърждавали и доказвали с примери от живота, че докато си вдишан ти живееш, без да осъзнаваш живота си, подобно на моментите, когато спиш. Други изследователи не по-малко умни от първите не били съгласни. Те твърдели, че докато си вдишан, ти не живееш, защото не може да има живот без светлина и свобода. Даже привеждали примери, че ако се намери друго дете, което да вдишва, издишаната от първото дете Вселена, може да се стигне до положение, когато Вселената е винаги вдишана и обитателите и са винаги на тъмно без светлина. Според тях за да настъпи края на света трябвали цифром и словом две деца. Няма да има край на света, опровергавали ги други хора, и почвали примери от практиката, как всяко дете периодично се задавяло, смеело се или плачело и намало как да запази постоянен ритъм на дишането си. Точно в тези нарушения на ритъма на дишане бил шанса на хората да се порадват малко повече на светлината. Без тях две дишащи деца биха поставили човечеството в постоянна тъмнина. Трета група учени извели математическа формула доказваща, че Вселената може да бъде вдишана, но в никакъв случай – издишана. Не закъсняла публикация на четвърта група учени, показваща абсолютната невъзможност да бъде вдишана Вселената , но съгласно две взаимно допълващи се константи тя можела да бъде издишана от всеки и по всяко време без всякакво затруднение. В цялата какафония се чували и гласове, че ще водят люта битка всяко дете да вдишва и да издишва Вселената колкото и както поиска. Опасността от идване на мощна вълна дишащи деца накарала възрастните хора да поставят децата си под непрекъснато наблюдение за да се гарантира, че децата няма да мислят и да правят нищо самостоятелно, само онова, което са им казали родителите и възпитателите. Така децата щели да пораснат без изобщо да им мине през ума да вдишват и да издишват Вселени. Създали се условия вдишващото и издишващото Вселената дете да остане единствено и лесно за елиминиране препятствие. Намесили се обаче ръководители на корпорации и държави, които не успявали с години да навредят достатъчно на собствените си народи, въпреки че искали да го направят. Това ги ядосвало и те прозрели възможност да привлекат на своя страна деца, които да вдишват и да издишват цялата Вселена, но без тях самите. Тези ръководители на държави и корпорации разполагали с армия от високоплатени чиновници, които получавали заплата за да вредят на съгражданите си и да ги мразят. Чиновниците получили допълнителна задача да открият деца, които могат да вдишват и издишват Вселени. След безбройни разпити на деца не могло да се открие такова дете. Колкото по-големи били поразиите, които чиновниците правели на съгражданите си , толкова по-високи заплати получавали. Непрекъснато се радвали, че получават все по-големи заплати и не обръщали внимание на това, че при самите разпити те неволно информирали всяко дете, че Вселената е нещо, което може да се вдишва и издишва. Така децата, които опитвали да правят това ставали все повече и повече.
Чиновниците, заедно с техните ръководители били вдишвани и издишвани заедно с останалата Вселена от все повече деца. Достигнало се до момент, в който не останал нито един чиновник , който да не бъде вдишван и издишван от някое дете. Тогава на Земята настъпило спокойствие. То било осигурено от децата, които вдишвали и издишвали Вселената. Когато е вдишан чиновник, независимо дали се намирал в Сингапур или на Венера, той не можел да вреди. Само предвкусвал получаването на пари, когато го издишат. При издишването чиновникът се втурвал да си брои парите , да ги крие или да ги харчи и не му оставало време да мрази и вреди. Животът на хората не само в тези страни, а по цялата Земя станал изведнъж по-щастлив. Децата, които вдишвали и издишвали Вселената били най-щастливи от всички. От обич към играта те започнали да задържат все по дълго дъха си съдържащ вдишаната Вселена и чиновниците все по-дълго и по-дълго се оказвали на тъмно и в невъзможност да причиняват беди. Ето как животът ставал все по-хубав и по-хубав. Тогава ръководителите на тези държави и корпорации и техните чиновници се усетили, че вместо зло за другите, те направили зло на себе си, защото научили много деца да вдишват Вселената. Вместо да се смачкват и преклоняват пред финансовата мощ на собствениците на корпорациите, съгражданите им ставали все по-щастливи. Когато хората започнали да живеят хубаво, те се научили да не се страхуват от ръководители на йерархии или чиновници, чието предназначение е да правят живота труден и мъчителен. Но вредителите на хубавия живот също получили своя шанс, защото на повечето деца им омръзнало да вдишват и издишват Вселената. Когато си дете имаш доста неща за опитване и вършене. Дошъл такъв момент, когато всички деца с едно единствено изключение престанали да вдишват и да издишват Вселената. Ръководителите на йерархии и чиновниците- вредители се приближили на крачка от пълната си победа. За тяхна беда обаче, останало детето, което първо започнало да вдишва и издишва Вселената . Детето, с което започнахме нашата приказка. То не правило впечатление , защото родителите му го обличали с безвкусни дрешки. Живеело си в село във вътрешността на Иран. Продължавало да вдишва и да издишва Вселената и да пречи на алчните ръководители на държави и на назначените от тях чиновници да посветят цялото си време в затрудняване на хората да живеят добре. Всички техни специални служби получили задача да зарежат многобройните си шпионски дейности и да открият детето, вдишващо и издишващо Вселената. Екипи от въоръжени с всякакви оръжия войници и агенти под прикритие обикаляли Земята , гледали дете след дете и пробвали със специални устройства да установят къде е пречката злото да не може да завладее напълно света. Войници и агенти обикаляли около децата, но не им казвали, че търсят последното дете, което вдишвало и издишвало Вселената, защото ако децата разберели какво се готви щели да се ядосат и нямало да спират да дишат докато не бъде изтребен и последния вредител на земното щастие. Малкото дете от Иран също нямало как да знае, че то осигурява щастието на хората. То си казвало: след като ми е добре като вдишвам и издишвам Вселената ще го правя. Ще дишам- казвало си детето и продължавало да го прави за ужас на силите на злото. Продължава и досега. Управниците и техните чиновници понастоящем са ангажирани с издирването на вдишващото Вселената дете и хората и животните по Земята могат да се занимават спокойно със своите работи. Те си мислят, че свободата и щастието са тяхно право и винаги ще бъде така. Сега е лесно да се забрави, колко нещастни били хората преди едно дете да започне да вдишва и да издишва Вселената. Прочелите тази приказка вече знаят, че най-важната работа за щастието на земята се върши от деца. Нека да отделим от себе си мислено една розова звездичка, да я напълним с благодарност и да я изпратим към момиченцето в Иран, което диша за нашето щастие. То я заслужава, нали?
ЛЕСНОТО Е ТРУДНО
Изпратиха малкия Стром да си играе в стаята, където стоеше дядо му. Той беше дошъл на гости за една седмица, за да си направи тестове в близката болница.
– Какво играеш моето момче?
-Една нова стратегия- трябва да си избереш майка и баща, училище, да го завършиш, да си намериш жена да се ожениш, да си имате от две до четири деца, ако искаш да учиш университет, да си намериш работа, да работиш най-малко по шест часа на ден и…
-И каква е целта на играта?
-Да стигнеш до четиридесет годишна възраст,да не дължиш пари на никого, да имаш професия,полезна за обществото и да си събрал най-малко сто точки от удоволствия.
-Хубава игра. Какви са правилата?
-Тръгваш от дванадесет години и имаш по десет минути да преживееш всяка година. Има ограничение да се жениш преди осемнадесет години.
-Кои са удоволствията, които носят точки?
-Много са – примерно най-много точки ти дават, когато си на разходка или на почивка с жена си и децата или дори само когато прекарваш време с тях. Ходене на ресторант, екскурзии, спортуване също носи точки, но когато си с семейството си точките се умножават по броя на хората.
-Как си избираш работа?
-Зависи от това колко време си учил и къде си учил. Ако си учил в по-добро училище после имаш да връщаш повече пари. Но пък си намираш по-добре платена работа. Най-платените работи решават доста проблеми, но имаш повече работно време и не ти остава време да натрупаш кредити за удоволствията. Не е лесна играта.
-Всичко ли е позволено да правиш?
-Да, но спазвайки пет правила- да не крадеш, да не си взимаш друга жена, ако твоята е жива, да не убиваш, което означава, че дори жена си нямаш право да убиваш, да помагаш на родителите си, когато имат нужда и да не си служиш с измама при каквото и да е действие от играта. Лесно се помнят и изобщо не е трудно да ги спазваш.
-Лесно, казваш?- усмихва се дядото – ти спазваш ли ги тези правила в живота извън играта?
Стром се замисля.
-Мисля, че да, някой път с лъженето се провалям,ама…
-Моето момче, не са лоши тези правила за всеки,независимо кой на колко години е. Хубаво е, когато заспиваш да се питаш спазих ли днес тези правила и дано можеш да си отговориш утвърдително. Но животът ни вкарва в такива обстоятелства, че всеки ден повечето хора и ти включително ги нарушаваме всичките.
-Не е вярно, аз не ги нарушавам, дядо, нито в играта нито в живота.
-Нарушаваш ги, искаш ли да се обзаложим, че хайде да кажем утре, ти ще нарушиш всички правила поне по веднъж.
-Обаче ако не ги наруша ще ми купиш електродвигател за колелото.
-Мислих да ти го купя без облози, но така да го спечелиш е по-сладко – казва дядото- утре сме понеделник,предполагам си на училище, на спорт, на дневна занималня, както обикновено.
Стром кимва.
-След вечеря идваш тук при мен и ми разказваш как е минал денят ти. Двамата решаваме спазени ли са правилата или не са. Съгласен?
-Съгласен.
Следващият ден след вечеря, дядо и внук мълчаливо отиват в стаята на дядото.
-Справи ли се моето момче?- пита дядото.
-Мисля, че да, не ги наруших всичките, май, почти съм сигурен- мънка внука.
-Да караме подред. Нещо чуждо да си взел?
-Не съм най-вероятно, предполагам, че цветето, което скъсах от един двор на връщане за да го подаря на Мери не се брои.
-Брои се, но се съмнявам да е само това. Как мина теста по математика?
-Добре мина, всичко си написах. Не бях сигурен как се решаваше втората задача, но погледнах в листа на Андрей и се подсетих.
-Ето, още една кражба, той позволи ли ти?
-Не мога да го питам, защото учителят ще ме чуе. Той знае, че е по-добър и не изглежда да има нещо против да преписвам от него.
-Казал ли ти е, че няма нищо против?
-Не ми е казал, но не ми е казал и че има нещо против.
-Когато вземеш нещо без позволението на някой има само една дума затова. Две ясни нарушения, днес ти си откраднал. Да вървим нататък. Излъга ли някой?
-Не съм.
-Дай си чантата.
Дядото отваря чантата и изважда малък пакет отвътре.
-Какво е това?
-Обядът ми.
-Не е изяден.
-Забравих.
-Сутринта майка ти каза ли ти да си изядеш обяда. Помня, че и каза, че обещаваш, че ще си го изядеш.
-Забравих. Не съм лъгал.
-Когато обещаеш нещо и не го направиш… аз ти го броя за лъжа.
-За уважението към майка ти и баща ти не те питам, защото след закуска занесе ли си чинията в кухнята. Не. Донесе ли две дърва за камината от задния двор? Не. Баща ти поне десет пъти те е молил като се прибираш да носиш, за да не се налага той после да пренася по много накуп. Какво имаме досега откраднал си, излъгъл си, проявил си неуважение към родителите си.
-Не съм убивал.
-Добре, може ли да видя маратонките ти.
Внукът ги донася. Дядото поглежда подметката. Между грайферите се вижда част от бръмбър.
-Това насекомо аз ли съм го убил.Станало е без да искам.
-Да, но е факт, че насекомото е загинало, ако беше внимавал къде стъпваш може би нямаше да минеш върху него. Правилото е да не убиваш. Не съществува позволение да се убива без да искаш. Ето и това правило е нарушено. Остана ти правилото за жената. Още малък да си имаш жена, но можем да поговорим за тези неща. Нали харесваш Дороти, момичето което пее най-хубаво на училищните концерти. Как е тя, станахте ли приятели?
-Не станахме,днес тя седна в часа по природни науки до Робърт и непрекъснато му се усмихваше, говореше му и го гледаше в очите. От днес Мери ми е приятелка,тя има даже по-хубави обувки от Дороти. Исках да фрасна в междучасието Роберт с чантата по главата, но от яд не го уцелих. Утре ще видят те с кого се подиграват.
-Охо, гордост, непримиримост, отмъстителност, някои хора не могат да се отърват от тези качества цял живот. Вярно, че си малък, но ако Дороти ти беше жена, ти щеше да я зарежеш без дори да опиташ да поговориш с нея.
-Абсолютно.Веднага.Тутакси.
-Спечелих облога с теб, но не съм доволен, че ще останеш без електродвигател на колелото. Винаги обаче когато нещо загубиш, печелиш друго. Ще въртиш по-силно педалите докато си мислиш за Дороти, ще ти заякват краката и ще станеш по-добър на футбол.
НАСЛЕДСТВО
Имало едно време един красив и силен мъж. Живеел в голям град в блок с апартаменти съвсем близо до центъра на града. Работил в магазин и работата му била важна. Когато се свършвала някоя стока, той я поръчвал и доставял, а когато някоя стока не се продавала дълго време, той я препродавал на други търговци. Апартаментът му бил красиво обзаведен, колата му била голяма и мощна, с работата си се справял добре. Това му помагало не само да изглежда уверен, а и да се чувствува така. Мъжът изкарвал добри пари и успял да обиколи света, като се включвал в интересни експедиции и екскурзии. Посетил стотици красиви части на Земята , гмуркал се в морски дълбини, ловувал в екзотични гори, летял на какво ли не – от парапланери и безмоторни самолети до изтребители и вертолети. Имало на кого да се обади, когато му се приисквало да си поприказва с някого и да се повесели. Имал и няколко приятелки, от които винаги някоя се оказвала на разположение. Нямал домашен любимец поради дългите отсъствия от къщи. Майка му и баща му били възрастни хора и той им помагал, когато имали нужда от него. Не ходил често при тях, защото откъдето и да започнел разговорът, винаги свършвал на мястото, където хората се задомяват, създават деца и ги отглеждат в интензивен режим. Мъжът бил доволен от свободата си.
Точно по време на десетте дълбоки вдишвания и издишвания, които правил всяка сутрин при срещата си с дневната светлина, мъжът забелязал от прозореца едно момченце. С голяма ученическа чанта на гърба си, без да бърза за училище то подритвало пред себе си спукана футболна топка. От топката стърчали парцалчета и скъсани конци. Мъжът си спомнил за своето детство . Дни по-късно, на връщане от работа минавайки покрай двора на училището той забелязал същото момченце, което заедно с още десетина деца на неговата възраст ритали същата топка, която изглеждала още по- дрипава и несиметрична. Въпреки това децата се забавлявали с нея. Мъжът усетил желание да каже някои поуки от своя си опит на децата. Ако някой му ги беше казал на тяхната възраст животът му със сигурност щял да бъде по-добър. Той отишъл при децата и предложил да им купи нова топка при условие, че преди да започнат да ритат след училище, те ще чуят една негова поучителна история. Децата приели без колебание сделката и още на следващия ден новата топка била сефтосана по прашния асфалт. Но преди това те трябвало да чуят следната история:
-Майка ми и баща ми не ми разрешаваха да си взема животинка в къщи, а аз много исках. Каквото и да донесях в къщи, те бяха против и ме задължаваха да го върна оттам, откъдето съм го взел, куче, коте, гълъбче, мишле, змийче, какво ли не опитвах, но родителите ми бяха неумолими. Сега мога да си позволя и крокодилче, но не го правя, защото няма кой да се грижи за любимеца ми, докато пътувам по света. Затова трябва да се преборите с родителите си и да си гледате животика докато сте повече хора в къщи и винаги има някой, който да се погрижи за нея. Това е съвета ми към вас.
Едно от децата се обадило:
-Добре, разбрахме, хайде сега да ритаме. Аз имам куче, Коцето има котка, Геро има хамстер, ти откъде знаеш, че е хубаво да имаш животинка, като никога не си имал.
Другите деца се засмели и организирали набързо началото на футболната среща. Мъжът ги наблюдавал докато свършат и прибрал топката.
-Утре ще ритаме ли пак – попитало едно от децата.
Мъжът кимнал утвърдително.
На следващия ден децата го чакали изнервени, защото имали един час по-малко и свършили по-рано.
-Хайде сега да ритаме, а утре ще ни разкажеш две истории- предложило едно от момчетата.
-Не става, имаме уговорка, ще я спазваме – казал мъжа – историята ми е кратка, ще я понесете.
-На вашата възраст тренирах волейбол и имах близък приятел в отбора, живееше до нас. Когато бях болен от шарка и сливици, моят приятел идваше да ме види въпреки всички забрани и ограничения, които родителите бяха наложили. Аз бях по-добър играч от него, той беше резерва. През зимата той си счупи крака докато си правехме рицарски двубои на леденото езеро в парка. Аз все бях уморен след тренировки и не отидох нито веднъж да го видя. Бях му обещал да му нося и уроците, но не го направих, накарах едно момиче да ходи вместо мен. После той се върна на училище и в отбора, но отношенията ни не бяха същите. Отборът ни стана градски шампион, но сега си спомням не деня на победата, а егоистичното си поведение, поради което загубих приятел. Да помогнеш на приятел е по-важно от това да победиш.
-Има ли някой, на който си помогнал и ти е останал приятел?- попитало едно от момчетата, а другите го погледнали ядосано, защото губело игрово време.
-Не, оттогава не съм имал приятел.
-Аз имам повече от десет приятели, всички сме в отбора и ритаме заедно- му казало момчето докато си вързвало обувката.
Мъжът пак ги изчакал да свършат, този път бил съдия и мачът преминал по–организирано и справедливо. Уговорили се пак за следващия ден.
Този път мъжът дошъл преди децата и докато чакал решил да си поиграе с топката. Започнал да брои колко пъти ще я ритне, без тя да падне на земята. Преброил двеста шестдесет и пет пъти. Когато му омръзнало децата били зад него и го наблюдавали мълчаливо.
-Защо вместо да ни разказваш някакви неща не поиграеш с нас, явно ти се играе?
-Аз съм си поиграл докато съм бил като вас, слушайте следващата история е за търговията. Когато завърших училище реших да се захвана с търговия. Имах един гараж, който почистих и приготвих за склад. Взех спестяванията на майка ми и баща ми и купих евтино вафли с ванилов крем от един закъсал на пътя камион. Цената беше двойно по-ниска от нормалната, защото човекът бързаше да си закара камиона на ремонт. Обиколих магазини, предлагах вафлите, на няколко места се съгласиха да вземат, но ми казаха, че ще ми ги платят следващия месец. Наех камион и им ги закарах по малко количество на всеки желаещ. Когато се върнах, гаражът ми беше разбит и останалото количество вафли – откраднато. Нищо- казах си аз, другият месец ще си взема парите от магазините и може и да не спечеля, но поне няма да загубя. На другия месец обиколих всички места, но от никъде не ми дадоха нито лев. Казаха, че нямали възможност този месец, да отида другия. Така загубих всички пари на мама и татко, но се научих на търговия. Три прости неща. Първо не харчи чужди пари. Второ, не оставяй стока, без да си получиш парите. И трето нищо от това, което не ти е в джоба, не смятай за свое.
-Е колко пари изкара от търговията?- попитало едно от децата.
-Ти май не ме слушаш, нищо не изкарах, загубих всичко.
-Ами защо трябва да те слушам като си загубил, интересно е да чуем някой, който е спечелил – казало детето и грабнало топката от ръцете на мъжа.
Следващият ден децата си били купили дъвка и усилено дъвчели, докато слушали следното:
-Преди да заживея с някое момиче исках да изкарам достатъчно пари, за да може в живота ни да има повече сигурност. След като се провалих в търговията, реших да уча и да се изуча, за да може шансовете ми да спечеля да бъдат по-големи. Завърших два университета и започнах работа с малка заплата, която ми бяха обещали при първа възможост да бъде удвоена. За две години възможността за увеличение така и не дойде. Отидох на второ, трето място, същото положение- много работа и обещания и малко пари. Скоро намерих работа за повече пари, но вече свикнах със свободата си, сам да решавам какво да правя всеки ден и мисълта да създам семейство вече не ме посещава като преди. Затова запомнете, човек създава семейство не когато трябва, а когато може.
-Ти сега сам ли си?- попитало момченце със зачервени бузи.
-Да, живея сам – отговорил мъжът.
-Какво тогава ще ни обясняваш за семейство, ти си нямаш- казало му момченцето с червените бузи се отправило към футболната врата.
На следващия ден мъжът бил на игрището преди децата, дочакал ги и им казал:
-Това беше! Днес ви разказвам последната история и ви оставям топката, тя става ваша завинаги.
-Супер яко- казали най-малко половината от децата.
-Обичам делфини, повечето хора ги обичат- започна мъжът – имам моя теория, че преди милиони години най-умните и способни хора са влезли да живеят в морето за да са сигурни за своята свобода и прехрана. Останалите на земята хора започнали да се подчиняват един на друг и да се убиват един друг и мозъците им ставали все по-малки и по-ненужни, а поведението им ставало все повече и повече като на животни, затворени в клетки на зоопарк. Така до наши дни. Какъв приятел иска всеки човек? Независим, свободен, откровен, щастлив. Веднъж когато бях колкото вас с баща ми и негови приятели излязохме с лодка в морето. До лодката се появиха стадо делфини и започнаха да скачат около нас. Помислих си, колко хубаво ще бъде да скоча и да поплувам с тях, но се уплаших. От морето изскачаха големи риби, лъскави и великолепни и аз им бях приятел и исках да съм при тях, но искаха ли ме те? Можех ли да бъда сигурен без да мога да ги попитам? Не скочих при тях. Страхът води нерешителност, а тя носи разочарованията на човека. До днес съжалявам за това. Бъдете решителни и не се страхувайте.
-Това ли беше? Да беше скочил сега щеше да имаш нещо интересно да ни разкажеш. Другият път да скочиш – каза дяволито най-добре играещото футбол момче- хайде, моят отбор готови ли сте, вече топката е наша. Нали?
Мъжът кимна и се дръпна на няколко метра . Започнаха да играят веднага. Мъжът си тръгна. Не можа да впечатли децата, не беше направил в живота си нищо особено. Момчетата щяха да забравят поуките му много преди да порастнат. Хиляди делфини щяха да продължават да играят в морето сами. Мъжът се усмихна на себе си. Почувства се доволен. Чудесно е да подариш топка на деца.
ПРОФЕСИОНАЛНО ОБУЧЕНИЕ В АЛАБАМА
Имало едно време едно семейство в щата Алабама, което се прехранвало с малка ферма за разсади. Децата помагали във фермата и ходили на училище в най-близкия до тях град Юнион Спрингс. Били добри деца, трудолюбиви и лъчезарни, две момиченца и едно момче, родени през две три години време. Животът им течал безгрижно, а и те нямали големи притеснения, че не пътували никъде поради неотложността на семейния бизнес и най-голямата световна забележителност, която били виждали бил паметника на поинтер-птичар пред градската библиотека. Бащата на децата бил недоучен здравеняк, твърдо отстояващ собствено мнение по всички въпроси от семеен, щатски и планетарен характер. Това тотално всезнаене дразнило до смърт всяко човешко същество, което се опитвало да общува с него и може би поради това семейството постепенно ограничило всички свои социални конкти със съседи и приятели. Децата били свикнали с баща си, а майката примирена просто отдавна не го слушала когато пояснява някой въпрос. При възпитанието на децата родителите неведнъж потвърждавали един пред друг, че не искат да пречат на децата си да мечтаят и да преследват целите си. Разбира се, свободата на мечтите е при условие, че не се пречи на семейния бизнес. Голямото момиче Сузана поискало да стане танцьорка, когато било на девет години. По- случайност една от братовчедките на майката била бивша балерина и танцьорка в джаз група и живеела недалеч от тях в Джорджия. Цялото семейство посетило братовчедката на деня на благодарността и момичето се отказало веднага от намерението да танцува. След отминалите славни танцови времена леля му била поставила стотина кила повече върху теглото си. Охкала безспирно , видимо затруднена да носи своята собствена тежест върху увредените си колена. Момчето на име Джим било на седем годинки, обичало да гледа родео и се размечтало един ден да стане голяма родео звезда. Баща му го завел в ранчо на два часа път от тяхната ферма, стопанисвано от бивш родео шампион. Човекът бил с увреден гръбнак с един бъбрек и извадени няколко ребра . Той изричал псувня на всяко завършено число думи в числовата прогресия 3,,11,,19,,27, като последното число било и общото число на думите, които знаел и употребявал. Джим се отказал от мечтата си да практикува родео и прехвърлил вниманието си към спортовете с топка. Бащата и майката установили от практически опит ползата от лошия пример при убиването на недалновидни детски мечти. Постепенно на бащата станало нещо като хоби да води в къщи хора с различни професии, за да могат децата да имат повече впечатления за да бъдат по-ориентирани при избора на препитание по житейския им път. Било интересно и за родителите и за децата. Например пътуващ търговец им продал няколко неизползваеми рендета и безполезни съдове, които рекламирал като безценни кухненски асистенти, но пък научили от него важни неща за търговските сделки. По молба на бащата той изнесъл пред децата кратка лекция за търговската професия. Основният принцип – купувай евтино е известен на повечето хора, но малко от тях го прилагат. Купуваш ли за себе си няма значение каква е цената, но купуваш ли за търговия, трябва да е евтино, после продаваш за колкото падне. Все остава нещо за теб при продажбата. Второто е да оставиш купувача с впечатление, че покупката е изгодна за него. Ако не можеш да правиш тези две основни неща, не ставай търговец, професии, колкото щеш- заключи търговеца с широка усмивка и отпраши по широкия свят..Най-малката дъщеря Луиз проявяваше интерес към лекарската професия. За съжаление лекарят, при когото посещаваха при нужда отказа да извърши допълнителна просветна работа и да ограмоти децата . Така Луиз си играеше на лекар без преки съвети от професионалист, докато един ден лекарско семейство закъса с колата си в близост до фермата им. Семейството остана почти ден, докато баща им успее да установи повредата, да купи от града нов алтернатор и да го монтира. Тогава беше времето на Луиза, която обикаляше около мъжа и жената, които бяха хирург и анестезиолог и попиваше всичко, което те казваха в отговор на въпросите и. Трябва да се поясни, че мъжът накуцваше леко, защото от стоенето прав по време на операции бе увредил едната си тазобедрена става, а жената изкара почти цялото време на верандата, защото пушеше почти без прекъсване. Основното, което остана като впечатление у малката Луис беше, че лекарят е човек, който се интересува от това как може да помогне на друг човек при болест или страдание, но е небрежен към себе си и собственото му тяло е последното нещо, което би му привлякло интереса. Луиз харесваше себе си, обичаше тялото си, косата си,ноктите си и небрежността на лекарите към тяхното собствено здраве някак си не хармонираше с досегашната професионална ориентация на детето. Бащата разпита хладнокръвно лекарите за професията им, защото в момента нямаше нужда от техен съвет, а и имаше самочувствието на човек, който прави доброто дело в случая. Най-важното нещо за лекаря е, че по задължение те трябва да слушаш какво ти казват хората. Нещо повече, те трябва да разбереш и онова, което хората не искат да кажат. Изглежда сложно, но всеки би се справил, стига да е ангажиран и да слуша внимателно. Това каза жената –лекар уж на бащата на Луиза, но гледайки към момичето . Колата бе поправена, лекарите си тръгнаха. Вече и трите деца бяха получили информация за професиите, които ги привличаха и вече тези професии не им се струваха толкова привлекателни. Животът във фермата си текъл нормално, а символът на изкуството продължавал да бъде паметникът на пойнтера- птичар пред градската библиотека,. Дошъл денят обаче, който събрал интереса на Луиза, Джим и Сузана и те щели да запомнят завинаги и даже да разказват за него на своите деца. В този ден до фермата спрял кервана на Брус Спрингстиин, който помолил баща им да ползва за репетиция една от ливадите на фермата. Фермерите били оставили земята на тази ливада в едногодишна почивка от реколта и нямали нищо против да осигурят терен за репетицията на звездата. Казали му, че няма да му вземат наем, ако разреши на децата им да присъстват на репетицията и да гледат всичко отблизо. Условието бе прието и скоро Луиза, Джим и Сузана станали свидетели на трескава дейност, приличаща на организиран мравуняк, който превръщал ливадата в сцена, с озвучителни тела, микрофони и осветление. Музикантите, балета и самия Брус вече били на импровизираната сцена, а пред тях на ливадата били разположени походни масички и столове за хората, които обслужвали концертната дейност: отговорници за дрехи,грим, отговорници за звук, осветление, ефекти и пр. Брус нервно дъвчел дъвка и подканял част от тях да побързат, не всичко още било нагласено според изискванията му. Очите му попаднали на трите деца пред него, които попивали с очи всяка негова дума и жест.
-Сега ще пея само и единствено за вас. Защо поискахте да гледате и слушате? Обичате ли музиката ми?
-Да! – извикали момичетата, а Джим важно казал:
-Чували сме много ваши песни, но имаме и друга задача, родителите ни казаха да гледаме различни професии, за да можем да си изберем какво да правим когато пораснем.
-Добре, гледайте и слушайте, но относно професията, човек трябва първо да открие какво обича да прави, после да разбере дали може да го прави, и после да продаде своето време, енергия, душа и тяло и да го направи.
-Татко каза, че тези, които продават телата си са проститутки- каза Сузана.
-Прав е баща ви, аз съм нещо като проститутка.- каза със смях Брус Спрингстиин.
-И ние сме проститутки- обадиха се момичетата от балета зад него.
-Със сигурност съм най-шумната проститутка – провикна се барабаниста и направи двуминутно соло на барабаните, което накара всички да изслушат с притаен дъх си и бурно да го аплодират когато свърши.
-Аз съм проститутка от двадесет и пет години- каза озвучителя пред пулта за управление на звука- продавам слуха си концерт след концерт, чувам все по-зле, но обичам да виждам как хората се радват на нашата работа.
-Не ни бройте за проститутки, вече се появиха достатъчно- обадил се басов глас от една от походните маси, около която били седнали няколко мъже и пиели безалкохолна бира- ние сме шофьори на камионите от кервана.
-Да обобщим деца- казал Брус Спрингстиин. Имаме две професии- проститутка и шофьор. Две части на едно цяло, което можем да наречем човешки род. Това са професии, които се допълват и не могат една без друга – Готови ли сме момчета и момичета да забавляваме чудесната ни публика? – той посочил към трите деца, които се изчервили от вълнение.
Песните се заредили една след друга и децата били понесени на цунами вълна, образувана от звуци, танци и светлини. Фермерът от Алабама и работливата му жена имаха работа по разсадите и не чуха казаното от Брус Спрингстиин. Те нямаше да разберат, че когато репетицията завърши и керванът на легендарния певец продължи по пътя си, обучението за професионална ориентация на трите му деца можеше да се приеме за приключило.
ДЖЕРОМ
Повечето време ангелчето Джером се чувстваше онеправдано от задачите, които му поставяше неговия началник – Архангела. Но от друга страна Джером добре разбираше, че решаването на прости задачи e рутина, докато решаването на сложни задачи дава вдъхновение и развитие. Ангелчетата около Джером изпълняваха съвестно своите важни, но лесни задачи от цяла вечност, без много да му мислят и нямаха нищо против още една вечност да правят същото. Нашият герой обаче искаше да става все по-добър и да изпитва нови предизвикателства и да стане един ден, дай боже, архангел, който осъществява божата воля с помоща на цяла армия от ангелчета. Във вселенските дела работите се движеха по целесъобразност, а не по някаква равнопоставеност и справедливост и докато работата на ангелчетата приличаше на роля на войник във военен филм. Шансовете на Джером да бъде забелязан бяха сходни на тези на артист, който се надява да направи впечатление с таланта си в компанията на дете, куче, папагал и две извънземни, едното с добър, а другото с изключително зъл нрав.
В деня, за който разказваме, Архангелът извика Джером и още двадесет негови събратя ангели и даде разпореждания: „Ти ще отговаряш петгодишния Майк да не се задавя, докато пие вода. Ти ще отговаряш да не минава под покриви с големи висулки. Ти наблюдаваш и го пазиш от преминаващи превозни средства. Ти отговаряш да не гледа накриво екрана на лаптопа, за да не си повреди зрението и гръбнака…. А ти – и архангелът обърна към Джером режещия си поглед – днес ти трябва да научиш Майк да не се страхува от заплаха, а само от опасност.
-Действайте и не помисляйте да си отклонявате вниманието от поставените задачи, защото ангелчета като вас дал Господ, няма да се поколебая да изпратя който и да е от вас да обикаля около Меркурий до края на вечността и малко след това – рече и отсече Архангела.
За пореден път Джером бе поставен пред задача, изискваща мислене и още мислене. Не можеше ли поне за ден да го оставят да отговаря например за предпазването на Майк от слънчево изгаряне в облачен ден и да си почине, да послуша музика, да погледа хокей и да поиграе покер. Хайде сега измисли как да обясниш на дете нещо, което повечето от възрастните хора не могат да схванат.
Бащата на Майк отглеждаше тикви в партньорство с няколко негови приятели в едно поле на около стотина километра от дома им. Планът беше да изкарат пари около Хелоуин, затова се бяха постарали при оформянето на плода да ги поставят в матрици с интересни геометрични форми- триъгълници, квадрати, звезди и такива подобни. По този начин докато растат, тиквите заемат формата на матрицата и се получава- радост за деца и възрастни. Денят беше неделя и ангелчето Джером предизвика телевизора на такъв канал, където в новините присъстваше информация за група бъкащи от хормони тийнейджъри, които взели оръжието и колите на бащите си и се упражнявали в стрелба на един от бостаните за тикви в покрайнините на града. Бащата на Майк видя, че случката е станала далеч от неговия бостан, но нещо го загложди и вместо за риба смени неделната програма за себе си и Майк с посещение на аквариум. По пътя за аквариума, естествено щяха да минат покрай бостана с тикви за да погледнат какво е положението. За всеки случай.
Стигнаха бостана. В неговия край имаше дървена барака, побрала материали и сечива за поддръжката на реколтата. Местността бе равна, на разстояние от петдесет метра едно от друго, бяха разположени плашила, облечени в пъстри дрехи, накичени с дрънкалки и звънци, които не даваха шанс на тишината дори при малък порив на вятъра. На плашилата бяха вързани и чучела с формата на котка, орел и страшни животни, които не съществуваха в природата, но според създателите на плашилата живееха в страховете на птиците, крадящи тикви. Тийнейджъри с оръжие не се виждаха в околността, но не липсваха птичета, въпреки заканите от осанките и звуците на плашилата. Майк и баща му влязоха в бараката, затвориха вратата и се приготвиха да наблюдават какво се случва в бостана. Картината бе следната: голяма част от пиленцата се плашеха и политаха, когато някое от плашилата се размърдваше от вятъра. Но имаше и по-хитри и смели пиленца, които не обръщаха никакво внимание на плашилата и си кълвяха от тиквите със самочувствие на победители. Но в един момент една шарена ивица започна с леко плъзгане да се доближава до една от тиквите, върху която беше кацнало храбро шарено пиле, което похапваше, озъртайки се за всеки случай.
-Майк, гледай змията!—прошепна баща му и му я показа с пръст. Змията изглеждаше неподвижна, но с времето се виждаше как се доближава все повече до пилето. Когато то преставаше да кълве и се озърташе, змията застиваше и се сливаше с цветовете на полето с тикви. Бавно и търпеливо змията се доближи на сантиметри от пилето, без да направи нито едно забележимо движение. Атакува го, когато то бе забило човката си във вкусната оранжева плът на тиквата. Пилето даже не успя да отвори крила. Змията го бе захапала, след което отвори достатъчно много устата си и то бавно изчезна в нея, превръщайки се в малка топка в тялото на змията непосредствено след главата и.
-Змията беше като неподвижна, пилето не я видя.
-Страшно е, когато не можеш да видиш опасността, когато тя част от привиден покой и няма белег, по който да я различиш – каза баща му.
-Жал ми е за пилето- казва Майк.
-Виждаш ли тези пиленца, които се плашат от звънтенето на плашилата. Те още са живи. Змията има право да се нахрани. Ние с теб имаме право да получим узрели тикви след два месеца и да ги продадем преди Хелоуин. Загина пиленцето, което бе по-наблюдателно от другарчетата си и бе разбрало, че плашилата не са страшни, но не можа да предвиди и да усети наближаването на хищника, който се нуждае от храна.
-Всичко изглеждаше спокойно, но опасността бе скрита в това спокойствие. – каза Майк и се замисли, че в привидното спокойствие може да се очаква поява на опасност.
След бостана Майк и баща му отидоха до огромния аквариум, където планираха да се разходят, да хапнат пица и сладолед и да се полюбуват на живота под водата.
С по един голям сладолед в ръка след време се спряха и поседнаха да погледат на място, наситено с активни обитатели на подводния свят. В аквариума имаше големи и малки риби, ракообразни, представители на семейството на октоподите и калмарите.
Докато си ближеха сладоледа, забелязаха как една от рибите змиорки, показва част от себе си от един от прорезите в скалите на дъното на аквариума. Главата и част от тялото на змиорката се показваха от една цепнатина в близост до няколко големи водни растения и се полюшкваше с темпото на тези растения при вътрешното движение на водата на аквариума и когато оттам минаваха някои от по-големите риби. По-големи и малки риби се редуваха да минават в близост до змиорката без да и обръщат внимание и без змиорката с нещо да покаже, че ги е забелязала. И когато една рибка в жълто-синя окраска преминаваше спокойно през водното пространство над змиорката, тя се стрелна мълниеносно нагоре захапа рибката и също така мълниеносно се прибра в цепнатината на скалата. Всичко това се случи за части от секундата, за много по-кратко време, от нужното да се преглътне една хапка сладолед.
-Татко, видя ли, рибата се беше престорила на движещо се растение и така малката рибка се излъга, че няма опасност и беше изядена.
-Значи движението също може да скрие опасност! Добре татко, как да разбера дали опасността се крие в нещо, което е неподвижно, или крие в нещо, което се движи?- попита Майк.
Баща му отхапа голямо парче от сладоледа си и за замисли, преди да отговори.
-Няма как да разбереш! Правилото е да внимаваш повече, и с повече късмет опасността може да бъде забелязана и избeгната!
Когато чу това, Джером въздъхна и полетя към ефирните измерения на Земната обвивка. Щеше да се поразходи, да се поразведри след изпълнената задача и да се подготви за утрешната среща с Архангела. Чувстваше се щастлив и нахранен. Много хора се чудят каква е храната на ангелчетата. Те се чувстват сити и силни, когато са помогнали на някой да осъзнае житейска истина, както и когато получат похвала от Архангела.
ПРИКАЗКАТА НА ТАТКО
Имало едно време един баща, който бил много работлив и зает, но почти всеки ден намирал време да обещае на децата си, че ще им разкаже приказка. Децата били три, две момиченца и едно момченце и преди да заспят правили предположения каква приказка ще им разкаже татко им. Според казаното от него, приказката, която ще им разкаже не е написана в детска книжка, нямало да я открият и в интернет. Майка им подхвърляла често, че имала опит с татковите обещания и най-вероятно татковата приказка никога няма да бъде разказана. Децата предпочитали да вярват на баща си конкретно по този въпрос. Майка им често им четяла приказки преди да заспят, както и в дните, когато родителите и детските заведения не работят. Когато баща им ги приспивал и те го подлагали на всякакви изтезания, на които са способни децата, които искат да чуят приказка. Той казвал, че е уморен и ще обърка приказката и по-добре всички да почакат, отколкото всички да съжаляват. Децата били умни и изобретателни, предлагали на баща си всякакви варианти, като да напише приказката или да я запише като гласова бележка на телефона си в удобно за него време, когато не е уморен, но предложенията им оставали без коментар. Той се оправдавал, че ако я напише, някой зъл и коварен човек, примерно майка им, щяла да прочете приказката и подло да им я разкаже преди него. Децата не можели да възразят, защото знаели, че майка им безпроблемно намирала и прочитала всичко оставено на явни и скрити места из цялата къща, по компютри, телефони, флашки и мемори карти. Със същия довод баща им отказвал да запише приказката на аудио носител.
Един ден бащата си изкълчил крака докато чистил мазето и се наложило да полежи няколко дни докато му мине. Децата използвали този момент обсадили го и му досаждали неумолимо и непрестанно докато той накрая се предал.
-Добре, сядайте да ви разкажа приказката. Само преди това запомнете от мен, че е глупаво да се чисти мазето. Там има само боклуци имало е боклуци и винаги ще има боклуци. Сега изхвърлям тези неща, които съм мислил, че ще потрябват и ще напълня мазето пак с неща, които сега мисля, че някога ще ми потрябват. Едни боклуци, вместо други боклуци. Хайде, внимавайте, защото приказката започва. Един баща казал на тримата си сина- Синове мои запомнете едно нещо от мен- не се доверявайте на никого и не вярвайте на информация за някой човек или събитие, ако вие лично не сте били свидетели на случилото се. Синовете го послушали и живели дълго богато и щастливо. Това беше приказката.
-Не я харесваме тази приказка, това не е приказка- викнали децата.
-Приказка е. Защото децата слушат бащите си само в приказките, а в реалния живот не ги слушат въобще.
-Не беше приказка, искаме приказка – врънкали децата.
-Добре- казал бащата- Новата приказка е за две деца братче и сестриче, които живеели в приказно царство. Те искали да бъдат само добри, но тъй като в приказното царство нещата се случвали по приказен начин, когато били най-сигурни, че са направили нещо добро, нещата се обръщали наопаки и доброто ставало лошо. Примерно както спокойно си закусвали любимите им царевични пръчици с мляко от някъде се появява баща им, взема им купичките и изхвърля храната им.
-Колко пъти съм ви казал да не ядете боклуци. Тези пръчици са от генетично модифицирана царевица, която може да разболее вашите гени и в млякото има добавена генетично модифицирана соя, да се отровите ли искате.
Ако децата не живеели в приказно царство и не били свикнали с такива случки, те сигурно щели да се уплашат и стъписат. Но те били привикнали с подобно поведение на родителите си и само казали:
-Добре татко, какво ще закусваме тогава?
-На тавана са дошли пчели и са си направили кошер, извадил съм малко мед в този буркан. Сега ще ви скъсам няколко ябълки от градината и ще закусвате ябълки с мед.
-Ябълките не ми харесват, защото са кисели- казало сестричето.
-Ще им сложите мед- отговорил бащата.
-Не обичам мед – казало братчето.
-Медът е чудесен, опитах го- казал бащата.
-Медът е гаден и няма да го ям- заявило братчето.
-И аз няма да го ям- потвърдило и сестричето.
-И ето виждате, какво става в приказката, децата закусват, това е добро, изведнъж доброто става лошо, защото те закусват нещо, което е опасно да ядат, бащата ги спира, това е добро, но те не обичат меда и ябълките, които им той им предлага, значи ще останат гладни- лошо е деца да гладуват. Децата отказали да ядат нещо, което не обичат и това е добро. Меда и ябълките са хубава и полезна храна и не може да бъде добро да отказваш да се храниш с хубава и полезна храна. Ето така в приказната страна се преливали едно в друго доброто и лошото и децата вече не знаели какво да кажат или да направят, защото никога не могли да бъдат сигурни добро ли е или лошо. И това толкова много им писнало, толкова се отегчили от тази приказна страна, която не им давала шанс да правят добро и да са сигурни че е добро. Те се затворили в стаята си, мислили много, но нищо не измислили. Вие нещо можете ли да измислите, за да им помогнем да се отърват от този объркан живот?
Трите деца се спогледали. При затруднения били свикнали решението да се взима от най-голямото от тях- каката,въпреки че разликата между нея и следващото момиче била само две години. Мълчание.
-Добре де, ако искате да си играете на нещо, как преценявате дали играта е добра или лоша?
-Много лесно- казала каката- първо избирам игра, която ми харесва и ако те не са много против играем .
-Благодаря за помощта. Продължавам с приказката
-Братчето и сестричето много харесали твоята идея и решили, че първо ще избират какво харесват да правят и ако няма да навредят на други хора- правят го.
-Не разбрах ако харесват кебапчета и огладнеят и си ги хапнат, това добро ли е. Нали кебапчетата се правят от прасета и крави, които не са умрели доброволно за да станат а храна.
-Това го решават те, не ние, ако харесват толкова много прасетата и кравите, които хората отглеждат за своя храна, те избират да ядат или не кебапчетата. Стигнахме с вас до една полезна истина- дали постъпката на човек е добра или лоша всеки решава за себе си, но е важно първата ти мисъл след като си взел своето си решение да е – добро ли ще бъде това за другите хора. Ти сама каза, че играете играта, която брат ти и сестра ти приемат да играят, ако не я харесват, няма да се получи хубава игра. И ето, с ваша помощ братчето и сестричето тръгнали по отгоре на пътеката на доброто за самите тях, като знаели добре, че лошото е не по-далеч от долната повърхност на същата пътека.
-И тази приказка не я харесваме, дай нещо по-интересно. Някакви чудеса, нови светове, нови животни , роботи, добри войници, които убиват лошите и пазят добрите хора. Не искаме приказки за деца, които не знаят на какво да си играят. Искаме друга приказка, по-хубава – викнали в хор децата- толкова време те чакаме, ти ни обеща да бъде интересно….
-Добре, стига сте пискали- почесал се бащата по главата, после по брадата, накрая по носа и започнал:
-Ще ви разкажа пак за братче и сестриче, които станали световни шампиони по измисляне на хубави детски игри, защото играта, която измисляли харесала на всички деца по света.
-Каква е играта?
-Играта е такава. Ако нещо не ти харесва около теб си представяш, че ти си това нещо и започваш да се променяш докато се превърнеш в нещото, което ти харесва.
-Със сигурност ни лъжеш, че братчето и сестричето са световни шампиони. Каква е тази игра, мога ли да си представя, че съм фототапет, например?
-Когато си представиш каквото и да е, ти се чувстваш по-добре, защото си направил крачка по посока да променяш това, което не ти харесва.
-Каква крачка, ще остана грозен зелен фототапет до края на живота си и пак няма да се отърва от този скапан цвят.
-Да, но когато нещо не ти харесва ще се ангажираш да го променяш. И фототапета не е грозен, защото майка ти го избра и на нея и харесва. Не можеш да наречеш грозно нещо, което се харесва на друг човек. Така го обиждаш.
-Не ни харесват твоите приказки, кажи на мама да дойде да ни прочете хубава приказка- измрънкало момченцето.
-А ти си помисли да ни разкажеш хубавата приказка, която ни обеща.
Бащата се оттеглил безславно и повикал майката да спаси положението. Не било лесна работа да се измислят приказки и бащата казал едно от онези неща, които по телевизията обозначават с писукащ звук. Майката прочела даже две приказки за да успокои изнервените деца. Следващата вечер бащата поел няколко пъти дълбоко въздух и започнал видимо обезсърчен от поредицата си неуспешни опити:
-Имало едно време едно момиченце и момченце, които можели да си измислят различни растения и животни и после да ги пускат да живеят и да ги наблюдават какво правят. Решили да правят първо животни които живеят във вода, защото във водата движенията на животните били по бавни и можели да ги наблюдават по-добре. Седнали да мислят кое би било съвършеното животно – то трябвало да може да се придвижва добре във водата да мисли да се храни и размножава и да се пази. И да е умно и да обича да си играе с деца, разбира се. Създали го и решили да го направят възможно най- умно. Това се оказало проблем, защото умното животно веднага осъзнало, че най- добрата храна за него са екземпляри от неговия вид и започнало веднага да търси и да се храни с екземпляри от своя вид, тоест да се самоизяжда. Това не се харесало на децата и те разбрали, че многото ум не води задължително до резултат, който ти харесва. Но веднъж направено, животното трябвало да остане да живее, защото всяко създадено животно имало право на шанс за приспособяване и оцеляване в света. Такова било правилото. Децата знаели, че и при хората се появили много умни хора, които също като октоподите осъзнали, че логично и научно издържано е най-вкусното месо за човека да бъде човешкото. Както животните и растенията са отражение на качествата на човека и работят заедно с него за хармонията върху земната повърхност, така и земната повърхност с нейните структури и елементи е отражение на качествата и структурата на човека, на неговите органи и системи. Както животните умират или намаляват в даден период от време така и в живота на човека неговите органи се развиват или закърняват, някои изчезват и биват заместени от други и в това няма нищо лошо, ако се извършва по законите на приспособяването, с цел оцеляване. Когато тъпаци причиняват избиване на носорози, защото някои части от тях самите не могат да станат достатъчно твърди, те причиняват на единния организъм на земята това, което биха причинили на себе си ако си отрежат същите тези части.
Така информираните деца нарисували едно тяло и разположили различни растения, животни и камъни по различните места от тялото, като оприличили всеки орган или система на различно животно, растение или камък. После си измислили игра: Представяли си, че някое глупаво дете махне някое растение или животно или камък от мястото му, какво би станало с този човек. Самият човек страдал повече или по-малко. Другите растения, животни и камъни се опитвали да заемат мястото на изчезналото растение, животно или камък, но не винаги успявали. Когато успявали, този човек не можел да има пълноценен живот, защото липсвала важна част от неговата цялост. Така децата се научавали защо трябва да уважаваме всичко, което виждаме около нас, защото то е все едно да уважаваме невидимото вътре в нас. Децата забелязвали, че повечето от възрастните хора не виждат това просто нещо и никога не са играли тяхната игра. А и да са я играли, но нищо не са разбрали. Детските игри са много важни и интересни, но само за онези деца, които разбират какво игрите им казват. Само тези деца, когато станат възрастни ще разбират какво им казва живота, какво ги съветва и предупреждава той.
Бащата направил многозначителна пауза ….и продължил.
-Каква проста приказка ни разказва татко- си мислите вие- знам аз какво криете в малките ви главички- но, приказката едва сега започва, защото от една далечна планета наблюдавали внимателно играта на нашите две деца и били много впечатлени и изненадани. Това била планетата, чиито развити умствено обитатели решили да направят на земята училище за своите деца, в което да им покажат как изглежда и какво е поведението на разумните същества избрани от милионите населени звезди и планети в нашата галактика. От векове те изпращали децата си да се учат на земята, на нещо като зелено училище, където те трябвало да наблюдават без да се месят поведението на всички животни, растения и камъни, разбира се и на хората, които ставали все по-голяма напаст за съхранението на зеления галактически резерват на разума, наречен Земя. Някои от децата на разумните жители, създали живота на земята не издържали когато виждали с какво арогантно безумие хората унижожавали не само себе си, но и други разумни форми на живот и даже се забавлявали с това. Някои деца се намесвали и наказвали отделни хора, които системно прекалявали, но тогава тези деца ги връщали веднага на тяхната планета и за наказание ги карали да повтарят учебната година още веднъж. Голяма работа ще кажете вие, но тяхната година не била като нашата 365 дни, а една тяхна година била равна на един милион наши години. Нали разбирате колко дълго трябвало да чака това дете, за да се научи, че не бива да се намесваш без позволение в нещо, което е част от околния му свят , особено без да си изучил и опознал истинското предназначение на това нещо. Децата на създателите на земята тогава още не знаели, че изчезналите от земята видове растения и животни живеят в необятни пространства и количества на техните планети и унищоженото от хората не било безвъзвратно. Това се учило в по-горен клас. А в още по-горен клас се учило, че дори и да бъдат унищожени всички разумни същества на някоя планета, този който ги е създал ако иска може да ги създаде пак. Както вие правите замъка от лего и майка ви го разрушава за да изчисти, но на вас ви харесва и на другия ден си го построявате пак.
СПОМЕН ЗА БАБА И ДЯДО
Уменията на Сам се свеждали до разваляне на нещо направено или превръщане на работеща играчка в неработеща играчка. Той също можел мислено да събира светлината около себе си в една точка, да мести точката в пространството, да я вкарва в главата си откъм челото, да я върти в тялото си и да я изважда откъм темето на главата. Веднъж споделил това с майка си и моментално го обявили за дете-индиго, но всъщност той си бил обикновен калпазанин.
Имал интерес към езиците, три от тях успяр да овладее относително добре- неприличния, дипломатичния и откровения език. Първият го сближавал с околните, втория му служел за да държи околните на разстояние, а третия- за да се шегува с живота си. И трите вършели добра работа.
Чувствал се добре при баба си и дядо си. Когато едно дете се чувства добре то усеща усмивките на хората като топлина, движението на света около него като сила, която го пази и му помага, предметите като чудеса, доставящи му полза и радост. Сам обичал да стои с баба си, защото тя го оставяла да говори. При възрастните говоренето е признак за отсъствие на мислене, при децата е обратното. Баба му неусетно за него в разговорите им го насърчавала да вижда красотата в света на обикновените неща. Така с всеки разговор с баба си част от света ставала по-красива.
Баба му твърдяла, че когато правиш добро, ти се връща добро. Обаче логиката на вибриращият в две измерения свят показвала друго. Правиш ли добро трябва да очакваш да ти се върне лошо- това дава равновесие. Когато казал на баба си, че няма как правенето на добро да води до добро , тя му отвърнала, че доброто предизвиква появата на зло в паралелно съществуваща реалност. Злото е нетърпеливо и агресивно, не може да се дозира прецизно и винаги нарушава равновесието в своя полза. Едва след това ти получаваш своята порция благодат, която балансира прекомерните щети в паралелната реалност. Така Сам научил, че съществуват поне две реалности, едната от които изживяваш в момента, а другата се случва някъде наблизо до теб, но в нея нещата изглеждат и се случват по противоположен начин.
Важното е да избираш правилната реалност. Нямаше да може да се прояви нещо красиво и привлекателно, ако в същото време някъде не съществува за баланс нещо грозна и отблъскващо. В даден момент човек може да пребивава в рая или в ада, в зависимост от неговото поведение и избор. Има хора, които не приемат красивото, за да убият предварително грозните неща. Тогава няма как да попаднеш в грешната реалност, но дали си заслужава да живееш без чувства, радости и емоции. Това всеки сам има право да избере, така смятала баба му.
Сам усещал, че единият му дядо го обича до безпомощност, а другият му дядо нямал нищо против него. Обичта на Сам и към двамата била голяма. Едно от чудесните неща в живота е, че ти обичаш някой независимо от любовта на този човек към теб. Там е силата на това мощно чувство. Един ден дядото му споделил с него, че би искал да има повече пари за да помогне на една жена, която познавал от младежките си години. Сам бил озадачен защо личния му дядо иска да прави това, а не да му купи нова електронна игра например. По-късно разбрал, че дядо му беше разговарял с него не като с внуче, а като с приятел.
На много от въпросите към дядо му получавал отговор, че някои неща малките ги разбират, когато пораснат. Въпросът с порастването никога не е бил докрай изясняван в световната история, въпреки множеството догадки кога точно се случва това. Нашето момченце имало проблем да проумее как така някое нещо ще го разбереш друг път. Според него или го разбираш или не. Какво отношение има към разбирането големината на ръцете,краката и главата. Сам попитал дядо си кое е онова нещо, което той като малък не е схващал, а после когато пораснал е успял. Дядо му отговорил с усмивка, че като възрастен е разбрал, че не трябва да слуша жените за нищо. Освен това ако реши да споделя нещо съкровено с жена, предварително да се увери, че тя е напълно глуха, сляпа и няма. Всяко пренебрегване на това правило води до нещастия и беди. После сериозно му казал, че порасналият човек разбира за разлика от непорасналия, че не всяко добро нещо може да стане по-добро. И не всяко зло може да се промени към добро. И че само порасналият човек знае, че не децата се учат от възрастните, а възрастните от децата и че хоризонтът на всеки човек е това, което може да зърне покачен на раменете на своето внуче. Не можеш да се качиш върху мен, ще ме смачкаш. Ако не се кача, ще се смачкам сам, казал му дядо му и го вдигнал на ръце високо във въздуха, така че главата на Сам опряла в тавана. И му казал нещо, което щяло да му послужи добре в живота. Дядо му казал следното: – Усетиш ли нужда от пари, ти нямаш нужда от тях. Нуждаеш се насока за по-добро решение. Усетиш ли нужда от насока за промяна в живота ти, ти нямаш нужда от насока. Ти просто се нуждаеш от повече обич.
КАК СЕ РАЖДАТ ГЕРОИТЕ
Имало едно време огромно чудовище, което било много грозно. Понеже било много голямо и силно никой не се опитвал да му каже, че е грозно и самото то не се смятало за такова. Имало огромна уста с безброй остри зъби, с които раздробявало храната, която била предимно от растителен произход. В устата му можели да се поберат малко стадо слонове, средно голямо стадо крави и голямо стадо овце и все още щяло да остане свободно място. Понякога похапвало и нещо от животинския свят, което много го ядосвало, но това ставало рядко, защото чудовището било страшно на вид и рядко някой поемал риска да го подразни. Ядосало ли се, чудовището изпускало огнени струи от ноздрите си, а когато било спокойно дъхът му се усещал като лек топъл вятър. Имало здрави и силни крака, които трябвало да държат огромното му туловище и вероятно можело да тича бързо, но нямало защо да го прави, защото никой никога не го гонел. Ако имало друго чудовище, което да го подгони щяло да бъде различно, но друго чудовище не идвало.
Един ден, както си подремвало на слънце, чудовището било събудено от писъци на дете. Надигнало глава и видяло една млада жена, която панически бягала през гората, преследвана от група ловци, с очевидно недружелюбни намерения. Жената тичала точно към чудовището, а детето от време на време пищяло от страх. Жената тичала право към чудовището без да обръща внимание на огромната му глава и туловище, целите набраздени от многоцветни шипове. Тичала към него без да се забавя. Чудовището отворило огромната си уста и жената без страх и колебание скочила в нея заедно с детето си и се прикрила зад един от наподобяващите остри скали зъби. Чудовището притворило устата си внимателно за да не нарани гостите. След малко пред него застанала групата ловци, които за разлика от жената се спрели на уважително разстояние от чудовището. То пуснало една предупредителна огнена струя пред краката им. Те отстъпили леко с колебание дали да поемат обратно. След повторна огнена струя, този път по-мощна, те осъзнали, че преследването е приключило и чевръсто поели по обратния път. Чудовището стъпкало с единия крак няколко пъти горящите дървета и храсти за да потуши пожара отворило уста за да даде свобода на жената и детето. Те обаче си стояли вътре без да правят движения и да издават звуци. Чудовището почакало да види какво ще направят, но те не правили нищо забележимо и то потънало в своите си мисли. Гостите го безпокояли толкова, колкото малко врабче би обезпокоило с кацането си някое вековно кедрово дърво.
По едно време жената изскочила от устата на чудовището и разгледала внимателно околността. Не се виждала опасност. Влязла в устата, взела детето и излязла с него. Направила няколко крачки, размислила и го върнала обратно в устата. Тръгнала сама из гората и не след дълго се върнала с вързоп, пълен с гъби,плодове, корени. Хапнали с малкия. Чудовището следяло с периферно внимание какво се случва, но не се намесвало по никакъв начин в заниманията на малките хора. По едно време огладняло, избутало ги с езика си навън, така че те се претърколили няколко пъти по поляната. После хапнало няколко плодни дръвчета от намиращи се в непосредствена близост. Майката и детето наблюдавали с уплаха работата на огромните челюсти, между които допреди малко те намерили убежище и спасение. След като се наситило, чудовището застанало в същото неподвижно положение както допреди храненето си, с леко открехната уста. Няколко часа майката и детето обикаляли и се чудили дали няма да последва друго хранене. Но нещата изглеждали спокойни и полузатворените очи на чудовището излъчвали по-скоро спокойствие и безразличие, отколкото заплаха. Майката оставила детето под едно дърво и много предпазливо влязла в устата на чудовището. След храненето вътре било пълно с остатъци от листа и клони, някои от които се били забили във венците на гиганта. Майката измъкнала едно по едно всичките забити клони и ги изхвърлила отвън. После излязла и погледнала чудовището, то отворило очи и според нея я погледнало одобрително. Жените рядко грешат дали някой ги гледа одобрително или не.
Така си заживели майката и малкото и момченце в устата на чудовището. То им давало подслон в устата си, те му се отблагодарявали като я поддържали чиста. Минали няколко години, момченцето пораснало и вече можело само без помощта на майка си да почиства забитите клонки след храненето на чудовището. Един ден докато събирали плодове в гората майка му без да иска стъпила върху отровна змия, която моментално я ухапала. Отровата била силна и жената не след дълго издъхнала в ръцете на сина си, безпомощен да и окаже помощ. Така момчето останало да живее само в устата а чудовището. Минало още време. Една сутрин, около чудовището въздуха затреперил от хиляди бойни възгласи, слънцето било затъмнено от десетки копия насочени към чудовището. Стотици стрели намазани с отрова потъвали в огромното туловище на звяра. Чудовището било голямо и силно, но не могло да устои на атаката на хиляди войници, дошли специално да го убият. То даже не опитало да се защити, нито да избяга, гледало тъжно и неразбиращо докато животът бавно го напускал. Момчето, което живяло досега в устата му гледало с недоумение настървените набези на себеподобните си, предвождани от особено нахъсан и агресивен мъжага, който приближил до момчето хванал го и го предал на няколко от войниците си да го отведат. Те го отвели в укрепен град, който навявал на момчето смътни спомени от ранното му детство.
-Проклети убийци… – мълвяло през зъби детето по пътя.
Не след дълго войниците, победоносно влезли в града под гръмките овации на населението. Предводителят им наредил да доведат момчето, прегърнал го през рамената и разказал на всички, как геройски освободил нещастно дете от гнета на жестокото чудовище. Хората с блеснали погледи аплодирали героизма на войниците и доброто дело, което те били извършили. Момчето повтаряло непрекъснато
-Проклети убийци ….
Но в общата врява и ентусиазъм, никой не можел да го чуе, а и да го чуел, надали щял да му обърне внимание.
НАЙ-ХУБАВАТА ПРИКАЗКА
Имало едно време една чудно красива девойка. Усмивката рядко слизала от прекрасното и лице, което давало красота и топлина на околните също като слънцето. Очите и, зелени и дълбоки , прониквали направо там, където пулсирала светлата връзка на човешката душа с божествения разум. Времето, прекарано с девойката, хората приемали като щедър подарък от живота. Всичко, до което се докоснела ставало по-красиво, а красивите неща ставали по- чисти. Около нея хората се стремели да покажат себе си в най-хубава светлина, да проявят най- добрите си човешки качества и да извършват полезни за общността дела.
Девойката живеела в малка светла къща край оживен път, по който мнозина отивали да видят едно от най-красилите места на Земята. На това място имало стари дървета , между тях поляна с всевъзможни цветя и жужащи насекоми. Едната част на поляната опирала до почти отвесно извисяваща се скала, където планинска река образувала водопад , който захранвал с вода езерце с почти изцяло пясъчно дъно. То давало убежище на пъргави рибки, които проблясвали на слънцето с всички цветове, които очаровали човешкото око и въображение. Стотици минавали дневно да видят това място и да му се насладят. Никой не можел да обясни с какво то привличало хората, но било безспорно, че който отидел там се чувствал като пречистен , възроден и изпълнен с нови идеи и желание за живот.
Девойката била превърнала част от двора на къщата си в малка гостилница, където пътниците можели да починат и похапнат от вкусните неща, които тя приготвяла. Повечето от посетителите на мястото се отбивали при нея, някои на отиване, други на връщане. Всеки търсел да се потопи в греещата и усмивка, даряваща благодат. Тя намирала време и възможност да каже мила дума на всеки посетител и никога не си позволила да показва нетърпение или лошо настроение от уморителната си работа.
Така минавали година след година, девойката сякаш не остарявала, много от хората , посетили красивото място се връщали отново и отново и никога не пропускали да се отбият при гостоприемната девойка. Преди да се раздели с посетителите, независимо дали човекът е млад, стар, мъж, жена или нещо друго девойката се доближавала и тихо прошепвала на всеки нещо лично, което той запомнял завинаги. Думите, които девойката казвала били различни за всеки човек, понякога много кратки, понякога повече, но винаги казани с най-хубавата усмивка и придружени с топло ръкостискане.
Един ден покрай къщата минала група от хора, които произлизали от народ, който никога и нищо не бил създал или произвел. Те осигурявали прехраната и съществуването си чрез ограбване на материалните блага на други народи. Те пътували непрекъснато и без милост и скрупули унищожавали условията и средствата, постигнати от хората, които живеели на местата , откъдето минавал пътя им. Този номадски народ възпитавал от малки децата си да приемат, че всичко и всеки в живота може да се купи и продаде, че кражбата и убийствата са нормално човешко ежедневие. Така когато децата им ставали възрастни, те приемали грабежа и опустошението като необходимост за съхраняване на живота на тяхната общност, към която те били силно привързани.
Голяма група от този народ се установила до къщата на девойката и само след няколко дни китната градина била изпотъпкана и унищожена, малката гостилница разсипана и разграбена, а девойката изчезнала неизвестно как и къде. И какво се случило с красивата девойка можем само да предполагаме, защото нямало свидетели на станалото, освен представителите на номадското племе. Те без угризения продължавали да завладяват територии посредством двете най-силни оръжия в историята на човешкия свят – закостенялото невежество и безскрупулната жестокост към природата, земята и който и да е земен обитател.
Новината за изчезването на девойката от крайпътната гостилница достигнала до хората, които посещавали красивото място и не искали да повярват, че това е възможно да се случи с човек като нея. Много от тях тръгнали към мястото и се убедили с очите си , че опустошението е самата истина. Те посетили и красивото място с езерцето, водопада, полянката сред гората, пъстрите цветя, насекоми и птици. Но някак си не било вече същото чувство на тържество на красотата и хармонията, които изпълвали душите им преди. Хората се върнали и постояли в обругания двор на девойката и си припомнили времето, когато били посрещани там с топлота и сърдечност. Започнали да си говорят помежду си за думите, които девойката казвала на всеки от тях и които им били дали вдъхновение, енергия за живот и добри дела. Оказало се, че девойката била използвала различни думи и била казала различни неща на всеки , в зависимост от това, как би го възприел най- добре. Но смисълът на казаните от красавицата думи винаги бил един и същ – тя казвала на всеки с най-всеотдайната си и искрена усмивка „Обичам те!“. Всеки, който си спомнял за девойката, усещал в себе нейната доброта и грижа и със сърцето си се опитвал да я увери в своята благодарност и обич.
КОНФИСКАТОР
След продължителен период, в който нямах платена работа, ми предложиха да започна в обществения сектор като конфискатор на любов. По онова време беше забранено да съхраняваш и съответно да отдаваш любов на друг човек, защото това би могло да доведе до неконтролируемо могъщество на човешкия род и съществена промяна на правилата на земния живот. Станах страшно добър в разпознаването на любовта. Стигат ми няколко секунди да наблюдавам двама души как се гледат и съм наясно мога ли да конфискувам и колко. Най-хубавото в работата ми беше, когато конфискувах от някои, които много се обичат, примерно възрастна двойка сродни души, които всеки ден се радват, преоткриват и подновяват любовта си. Аз грабвам от тях тази любов, тя ме обгръща, прониква в мен и аз тържествено я нося в склада за любов на работодателите ми. Без милост изцеждам и последната капчица любов от нарушителите на закона. Без любов хората се разпадат от отчаяние и болка, но това не е мой проблем. Аз само стриктно изпълнявам инструкцията си. Не всеки е способен да работи като конфискатор. Имам късмет, че хората, които генерират и отдават любов са повече от нас, конфискаторите. Официално ни е забранено да задържаме при себе си конфискувана любов. Но според мен тази забрана е толкова ефективна, колкото забраната на продавач на хот-дог да яде хот-дог. Не само аз, убеден съм, че всички колеги си пощипват любов за себе си от всяка конфискувана партида. Нямам постоянно работно място. На теория мога да работя навсякъде, но на практика няма как да намеря работа на паркинг за вдигнати за неправилно паркиране коли, около и в данъчна служба или в зъболекарски кабинет. Човек като мен може да се види в градинка, ресторант, детска площадка, хотел или увеселителен парк.
Разказвам историята си, за да потвърдя за кой ли път, че колкото и добър да стане човек в това, с което се занимава, един ден си намира майстора. Неизбежно, колкото и да не ни се иска или да не ни се вярва. Както споменах работих здравата и ставах все по-голям факир в разпознаването на любовта, каквото и проявление или форма приемаше за да се прикрие. Дори и най-малката и най- кратката любов я забелязвах точно и безпогрешно, налитах като граблива птица и я конфискувах без остатък и милост към ограбения.
Един ден се прибирах от работа уморен и доволен. Бях конфискувал много любов, мисля че най-много от всички конфискатори този ден. Бях получил и увеличение на заплатата по този случай и ми се искаше да има някой с който да отпразнувам успеха си. Живеех сам , както впрочем повечето колеги конфискатори. Малко от нас са женени или омъжени. Досега всички жени, проявили интерес към мен, когато разбираха с какво се препитавам бягаха панически далеч. Но професионалното развитие изисква жертви. Не губя надежда, разбира се, в края на краищата дори онези, които вдигат неправилно паркираните коли получават понякога шанс да намерят другар в живота. Вървях си уморено към къщи, бях си купил скъпа бира в стъклени бутилки за награда и пристъпвах предпазливо. Внезапно усетих силна миризма на гниеща плът смесена с агресивната смрад на спарени органични течности, толкова силни, че ме промушиха като милиони ръждиви шишове. И секунда по-късно усетих най-силната любов, която съм чувствал някога, толкова силна, че всяка клетка на тялото ми крещеше благодаря и искаше още и още от розовата благодат. Какво бе това? Вдигнах поглед. На метри от мен под храст в крайпътната озеленена площ лежеше космато скимтящо създание, от което идваха талази зловоние, но и най- чистата и силна любов, която съм усещал в професионалната си практика. Огледах се, любовта бе насочена към мен и само към мен. Тази любов можеше да бъде конфискувана незабавно от някой колега, но не и от мен, защото приемащият любов не може да конфискува, той може само да я приеме с благодарност или да я отхвърли. През годините през мен бяха преминали огромни обеми любов, от всички възможни видове, майчина, синовна, братска, роднинска, национална, каква ли не друга. Но дори и половината от чистата и силна любов, която ми пращаше лежащото пред мен създание не ме беше докосвала досега. Приближих се. Пред мен лежеше проскубано кученце, ударено от автомобил в задната част на тялото. Имаше няколко открити рани в същата област и задните му крака стояха неподвижни, като от време на време потрепваха от редуващи се тръпки на втрисане и конвулсии по тялото на животинчето. Стоях известно време като вцепенен. Мислих трескаво. Съществуваше вариант да отхвърля любовта на животното, да продължа по пътя си към уютното ми канапе и отпускаща глътка бира. Но с изключение а ума всичко друго в мен, всички тела и същности от по- разредена материя и пребиваващи в други пространствени измерения се бяха обединени и ми крещяха с безкомпромисен глас- „ Това е най-красивото нещо, което си срещал и някога ще срещнеш, това не е любов, а благодат, внимавай какво ще направиш с нея!“. Пристъпих към кученцето, смрадта от него се увеличаваше като светлина от избухваща сигнална ракета. Но заедно с нея се увеличаваше и любовта до степен, когато осъзнах, че миризмата вече не само, че не ме плаши, но не ме интересува. Оставих бирата в тревата. Внимателно гушнах животинчето. То увеличаваше скимтенето от натискащата го болка, но нито за миг не намаляваш потока от любов, която бе насочило към мен и който даваше самочувствие на всяка моя клетка, че е най- всемогъщата и най- благословената от всички живи клетки във вселената. Отнесох го при най-близкия ветеринарен лекар в квартала. След внимателен преглед лекарят ми предложи аргументирано да приспи завинаги скимтящия пациент, защото гръбначното увреждане нямаше да му позволи да използва задните си крачета и го обричаше да живот, пълен със страдание. Да убия най- красивото нещо, с което ме беше срещал живота досега? Как ли не! Попитах за други варианти. Веднага в клиника, операция, тежка реанимация с нищожни шансове за оживяване, после живот, изискваш непрекъснати грижи и помощ, и всичко това срещу доста голяма сума пари. Казах да без всякакво колебание. Какво ставаше с мен? Аз съм крайно пестелив човек, даже прекалено, купувам си дрехи при крайна необходимост, не се глезя с нищо, дори зъбите не ми стиска да си оправя, защото е скъпо. Сумата, която ми поискаха за лечението на кученцето, можеше да ми осигури възможно най-здравите и красиви зъби и даже щяха да останат да ги изпробвам в скъп ресторант с някои от професионално ангажираните с ласки жени. Учудих се как безропотно платих всичко, обадих се в службата, че съм болен и прекарах няколко дни в една стая във ветеринарната клиника, наблюдавайки как животът малко по-малко се връщаше в моя нов приятел, целия набучен с тръбички и обвързан с превръзки. Прибрахме се двамата в къщи. Забравих да спомена, че съм маниак на тема чистота и хубав мирис. Имам освежители на въздуха не само в мокрите помещения, но и в стаите, дори на двата балкона за случаи на външна зловонна агресия. Почистено, анестезирано и бинтовано кученцето вече не излъчваше агресивна смрад, но и това което беше останало беше стократно по-силно от базовия ми праг на търпимост към лоши миризми. След като поживяхме няколко дни заедно единствената миризма, която доминираше в спретнатия ми дом беше тази, която излъчваше моя приятел. Случващото се беше нереално и невъзможно за мен, но се случваше. Любовта, която получавах безспирно държеше да дистанция неприязанта ми към лоша миризма и аз стоях спокойно в къщи в обстановка, която при други обстоятелства би ме подлудила за броени секунди. Реших да не давам име на кученцето, за да не се привързваме много. Не помогна много. То ми пращаше любовта си без да знае моето име. Аз я приемах без да знам неговото. Приятелят ми започна да се движи сам. Бяха му сложили малка платформа с колелца под задните крака, които бяха обездвижени и така той се научи да се придвижва само с предните. Естествените нужди засега вършеше където му падне по пода, но не исках да го притеснявам докато не се възстанови и поотрасне. Господи, аз ли бях това? Опитах да тръгна на работа, за да наваксам малко тежките финансови разходи около приятеля ми. Но нещо ми пречеше да продължа професионалната си дейност. Любовта, която ми даваше моя приятел ме изпълваше докрай и аз по никой начин не исках да се лиша от нея, за да остане място за онази любов, която конфискувах и доставях в служебния склад. Надвисваше опасност да останем без препитание. Опитах се волево да прогоня любовта на приятеля ми, но се оказа, че останалата част от мен с изключение на здравия ми разсъдък така се е вдъхновила и благоразположила към получената обич, че и тя на своя страна изпращаше към малкия чаровник вълни и вибрации на нежност и любов. Така всички мои системи за получаване, съхраняване и отдаване на любов бяха се бяха блокирали доброволно само и само да продължат с още един миг най- стойностното и очарователно събитие в живота ми досега. Бях в безизходица.
Колегите конфискатори гледаха на мен с пренебрежение и насмешка като на блокирал двигател. Поради необходимостта моят приятел да прекарва повече време на открито в раздвижване и възстановяване опознах всеки квадратен сантиметър от градинките в близост на жилището ми в целия квартал. На местата, където тревата бе малко по-висока колелцата на моя приятел се затрудняваха да се въртят и той се мъчеше с придвижването си към миризмите, които го интересуваха. Започнах да тъпча тревата в тези части, но тя отново се надигаше. Тогава си купих тример и нещата се улесниха. За по-малко от месец не само подстригах всички градинки около нас, но и поддържах тревите ниско отрязани. Моят приятел можеше да тича безгрижно навсякъде и ми се отблагодари със задържане на телесните си нужди до времето за разходка. Отидох в общината и им предложих срещу скромна сума да поддържам чистотата и височината на тревата в градинките на квартала. Те отказаха, като ми казаха, че нямат такава практика. Но тъй като се наложи да обиколя много кабинети там за да представя идеята си в един от кабинетите седеше симпатична жена, която изглеждаше, че ме харесва, което първоначално ми се стори невъзможно, тъй като от мен се излъчваше смесена миризма на спарено куче и прясно окосена трева. Не успях добре да я разгледам, защото когато някоя жена ми харесва ми е неудобно да я разглеждам. Такъв си бях и като конфискатор на любов. След няколко дни получих покана за среща в общината и по някакъв мистериозен начин идеята ми беше станала възможна за осъществяване благодарение на европейски проект, който трябвало да покаже, че мнението и идеите на отделния гражданин имат някакво значение. Но аз смятам, че нищо нямаше да стане без усилията на симпатичната жена, която не само ми помогна за работата, но и започна да ме контролира как се справям. Имам чувството, че вижда огромната любов, която нося със себе си благодарение на малкото ми другарче и иска да се докосне и тя до нея. Нямам нищо против и даже няма да се опитвам и да я разбера. За всеки случай за да не я затруднявам да ме търси по квартала ще гледам с приятеля ми да бъдем в градинката срещу входа на общината във времето, когато свършва работния ден на общинската администрация. Пък ще видим какво ще стане.
ЛИБРЕТО
Един ден на първа пролет стадо крави преминали по селски път в посока към оскъдната паша. Части от останалото след добитъка гюбре затоплили земята под себе си и призовали попадналите в почвата семенца към възраждане на вида им. Една още топла част от гюбрето стреснала и събудила едно семенце от минзухар и едно семенце от кокиче, които били предварително подредени в почвата едно до друго от обикалящия тъдява вятър. Зелените стръкчета на цветята бавно, но решително тръгнали нагоре, минали през хранителната естествена тор и обърнали напъпилите си цветчета към лъчите на пролетното слънце. Скоро минзухарчето извадило нежната си чашка, обагрена с цветове, заимствани от изгрева, залеза и огъня. Кокичето пък отговорило с най- чистата и искряща белота взета от снеговете, облаците и пяната на морските вълни и планинските реки. Цветята, отзовали се едно до друго отначало не се харесали особено. Минзухарът се казвал Мин, а порасналото до него кокиче – Ко. В съседство на тях, събудени от същите естествени причини били пораснали друго кокиче и друг минзухар. Ко харесвало много повече кокичето в съседство, а Мин бил запленен от красотата на показалия се от близкото парче гюбре минзухар. Ден по-късно, без да даде възможност междусъседската обич да разцъфти с пълна сила, колелото на преминаващ джип направил любимите на Мин и Ко на смесена биомаса с гюбрето през което току-що се били показали на света. От този момент Мин и Ко намразили джиповете, а за всеки случай и шофьорите изобщо. След инцидента джипката спряла, от нея излязал човек с рапонеста глава и изцапана шапка, отишъл при Мин и Ко, погледал ги малко, после с лопатка ги отделил от земята заедно с гюбрето и пръстта, в която били корените им и ги поставил в керамична саксия. Качил се в джипката и занесъл саксията в апартамента си. Поставил я на масата в една от стаите, която била ателие, защото човекът с рапонестата глава бил художник. Мин и Ко поживели няколко дни на перваза на прозореца на ателието. Тогава те намразили прозореца, защото той им пречил да усетят влажният пролетен въздух навън. Но омразата им била активна само през определени часове на деня, защото през другите пречупващата се светлина им позволявала да се оглеждат в прозореца и тогава нямали нищо против него, даже били доволни. Наоколо нямало други цветя и гледайки се едно друго Мин и Ко започнали да се харесват и да оплитат все повече коренчетата си в знак на растящата си взаимна привързаност. След няколко дни художникът с рапонестата глава застанал срещу саксията на Мин и Ко и ги нарисувал на голямо платно, което сложил в рамка и закачил на стената. На картината Мин и Ко били нарисувани по-големи от естествената им големина. Подразнен от натрапчивата миризма на гюбре, художникът изнесъл саксията от външната страна на прозореца. Пролетният вятър започнал леко да помества саксията с Мин и Ко към външния край на перваза. За всеки случай Мин и Ко намразили художника още повече. Все още можели да наблюдават себе си, но от обратната страна на стъклото. Три дни поживели добре, радвали се на въздуха, на влагата, на просторната гледка от високия етаж, където се намирали и разбира се, на собствените си лица, нарисувани от художника с рапонестата глава. Вечерта след третия ден покрай сградата с Мин и Ко преминала кратка буря. Мощен дъжд направил перваза хлъзгав, а няколко порива на вятъра избутали техния дом от перваза. Саксията полетяла надолу се разбила на малки парченца. Пръст и гюбре се пръснали по тротоара, а Мин и Ко останали заедно, защото коренчетата им били здраво вплетени едно в друго. Потоците дъждовна вода завлекли цветята към уличната шахта за отходна вода, откъдето те поели дълъг тъмен път през тръби и резервоари до река, която излизала на открито и поемала своя път към по-голяма река и после към още по-голямото море. Мин и Ко останали заедно, защото вплетените им коренчета добили голяма сила от желанието да останат заедно. Те се любували на редуващите се природни картини в дългото си пътуване до морето. Стигнали до там, където били поети от морско течение, което ги понесло по света, покрай острови, континенти, пристанища, кораби, големи и малки морски обитатели. Мин и Ко били загубили хубавите си цветове, но запазили същото желание да опознават света и да му се радват. Дългото пътуване заедно ги превърнало в цяло от преплетени стебълца и коренчета и дори самите те не могли да установят със сигурност на кого е точно дадена част от стъбълцето или коренчето. През това време художникът, който ги бил нарисувал си отишъл от света, поради болест или поради това, че творците с рапонести глави рядко са дълголетници. Един пъпчив и очилат колекционер на картини харесал и откупил от наследниците картината с Мин и Ко и я включил в колекцията си, с която обикалял галерии в различни краища на света. Случило се така, че картината с Мин и Ко радвала хиляди хора на най-хубавите места и градове на сушата, а самите те съзерцавали същите тези красоти от морето. След толкова видяно и преживяно цветята не били сигурни дали още мразят колите, прозорците, шофьорите и художниците или вече ги обичат като всичко онова, което им е помогнало да видят и да усетят красотата на живота и на прекрасната земна природа.
